Робин Кук - Криза

— Каква сърдечна криза? — попита Джак, подигравайки му се, като нарочно заваляше „р“-то.

— Такава! — избухна Тони и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Франко. — Вкарай този идиот в колата и очите ми да не го виждат повече!

Едрият мъж бързо се спусна по стъпалата, заобиколи Тони и се опита да блъсне Джак с опакото на ръката си. Джак не се помръдна.

— Знаете ли, смятах да ви попитам предварително ли се уговаряте как да сте облечени — произнесе той. — Предната нощ ли решавате, или това е първото, което правите на другата сутрин? Искам да кажа — много е мило.

Франко реагира със скорост, която го изненада. Зашлеви го по бузата с такава сила, че ушите му писнаха. Той се дръпна и отговори на тази любезност с точно толкова ефикасен удар.

Франко зяпна. Когато ръката му инстинктивно се вдигна и докосна пламтящото му лице, Джак го хвана за раменете и изпрати ритник в диафрагмата му. Това накара едрия мъж да се превие, но той бързо се съвзе и когато се изправи, в ръката си държеше пистолет.

— Не! — извика Тони и дръпна оръжието надолу. — Измитай се оттук! — изкрещя той на разярения Франко. След това се обърна към Джак и му изсъска: — Ако ми прецакаш делото, си история!

Джак заотстъпва заднишком към колата си, без да изпуска от очи оръжието. Усещаше краката си омекнали от нахлулия адреналин.

Влезе в купето и бързо запали двигателя. Хвърли поглед към къщата и забеляза, че Джордан и Чарлийн стоят на алеята и го гледат.

— Не се виждаме за последно! — извика Франко, докато колата се отдалечаваше.

Повече от четвърт час Джак шофира през жилищните квартали, без да знае накъде отива, но нямаше никакво желание да спре. Не искаше да го проследят, особено онзи голям черен Кадилак. Знаеше, че бе постъпил глупаво в края на посещението си при Станхоуп. Сякаш мигновено в него бе възкръснал предизвикателният, поемащ рискове човек, какъвто беше, преди да се случи самолетната катастрофа и да изгуби семейството си. Когато най-накрая се успокои, усети, че го обзема слабост. Изобщо нямаше представа къде се намира в момента, но отби встрани от пътя в сянката на огромен дъб, за да дойде на себе си.

Докато криволичеше из непознатите улици, се бе изкушавал от идеята да се отправи към летището, да загърби цялата тази каша и да се върне в Ню Йорк ни лук ял, ни лук мирисал. Пламтящата му лява буза бе достатъчна, за да отслаби желанието му да се занимава с аутопсия. Друг аргумент в полза на тази идея бе наближаващата му сватба.

Лошото беше, че не можеше да постъпи така. Да се измъкне по този начин щеше да е малодушие. Той въздъхна и извади отново картата, за да се ориентира в каква посока трябва да се движи. Не беше лесно, тъй като улицата, на която се намираше, не бе означена. Или беше твърде малка, или се намираше извън обсега на картата.

Тъкмо когато се канеше да потегли и да търси напосоки главната улица, клетъчният му телефон иззвъня. Той бръкна в джоба си и го извади. На дисплея се мъдреше непознат номер. Натисна бутона.

— Д-р Степълтън, обажда се Джордан Станхоуп. Добре ли сте?

— Както се казва, бил съм и по-добре. Но в общи линии да, добре съм.

— Исках да ви се извиня за начина, по който се държаха с вас в дома ми господин Фасано и неговият помощник.

— Благодаря — отвърна Джак, макар на езика му да се въртеше по-остроумен отговор.

— Видях, че ви удариха. Бях впечатлен обаче от реакцията ви.

— Не би трябвало. Това не беше най-умното нещо, което трябваше да направя, особено, като се имаше предвид, че онзи господин бе въоръжен.

— Страхувах се, че може да направи нещо подобно.

— Съмнявам се, че той споделя мнението ви. Това бе най-малко приятната част от посещението ми.

— Едва сега осъзнавам колко грубо се държа господин Фасано. Беше смущаващо.

Още не е толкова късно да пуснеш хрътките, помисли си Джак, но не каза нищо.

— Озадачава ме неговата тактика, както и пълното му равнодушие към усилията да се установи истината.

— Добре дошли в юридическия занаят — каза Джак. — За съжаление, в гражданските процедури целта не е да се открие истината.

— Е, аз не искам да участвам в това. Ще подпиша разрешителното за аутопсия.

Нютън, Масачузетс

Четвъртък, 6 юни 2006 г.

7:30 след обед

Когато Джак стигна до къщата на семейство Бауман, беше твърде късно да мисли за тренировка. Беше пропуснал вечерята с племенничките си, които се бяха затворили в стаите си и се готвеха за наближаващите изпити. Както изглежда, неговото присъствие им бе доскучало, защото никой не слезе долу да го поздрави. За сметка на това сестра му се разрази в многословни любезности, но веднага забеляза подутините по лицето му.