Робин Кук - Криза

Проблемът обаче идваше от това, че дори според самия Рандолф, бе твърде вероятно на първото разглеждане да загубят процеса, независимо че доказателствата за лекарска небрежност си оставаха в най-добрия случай съмнителни. Дълбоко в себе си Алексис беше уверена, че небрежност не е имало и не би могло да има — потвърждаваше го не само разказът на Крейг, но и собственият й опит с него, когато често се случваше заради някой пациент да ги събудят в три часа през нощта. Ситуацията се усложняваше и от психическото разстройство на мъжа й, ненадейно обзет от криза на средната възраст. Не беше чудно обаче, че две така неприятни събития съвпадаха, защото по правило лекарите не идваха в нейната практика — за един лекар поначало е твърде несвойствено да търси медицинска помощ, камо ли помощ от психолог. И за съжаление Крейг беше пример именно за такова лекарско себеотрицание. Още от самото начало тя му предложи да се подложи на терапия, особено като се има предвид как реагираше на показанията на Лиона и на вещите лица на обвинението, но той отказа категорично. По подобен начин почти се скараха седмица по-късно, когато вече не можеше да се скрие, че той става все по-потиснат от ден на ден.

Докато Алексис продължаваше да се пита дали да се намеси в разговора на Крейг и Рандолф, или да остане на мястото си, изведнъж забеляза още един човек, останал в галерията, след като всички излязоха. Това, което привлече вниманието й, бяха дрехите му — почти идентични по стил, цвят и кройка с тези на адвоката на ищеца. Приликата в облеклото, подобното ръбато чело и тъмна коса сякаш им придаваха повърхностна прилика като на братя близнаци — повърхностна, защото ако застанеха един до друг, ставаше ясно, че човекът в галерията е поне двойно по-едър от Тони Фасано, но не тъй набит, и за разлика от Фасано имаше следи от грубо акне, което придаваше на лицето му вид на полуизгорено.

В този момент Фасано прекъсна разговора със своята помощничка, грабна куфарчето от щраусова кожа и се втурна през вратата към галерията. Явно беше загрижен за грешката по повод решението на трибунала. Алексис се питаше защо реагира така бурно, след като началната му пледоария бе твърде ефикасна и несъмнено бе в дъното на настъпилото униние от страна на Крейг. Помощничката на Тони безволево последва началника си. Без дори да погледне настрани, Тони махна на човека в галерията да го последва и го извика по име — очевидно непознатият се казваше Франко; след секунда той го последва и двамата изчезнаха зад вратите, които рязко се хлопнаха зад гърба им.

Алексис погледна пак към мъжа си. Не беше помръднал, но сега Рандолф гледаше към нея и очевидно се опитваше да й направи знак да дойде. Е добре, щом я канят, какво пък. Когато най-после си проправи път до тях, лицето на мъжа й изглеждаше точно тъй унило, колкото и позата му.

— Трябва да говорите с него — нареди Рандолф, като за миг патрицианското му хладнокръвие с израз на ерудираност го напусна. — Не може да продължава така. С това унило и мрачно изражение на спипан престъпник, като нищо ще вземе да убеди целия съдебен състав в собствената си вина. Мислете каквото искате, но аз съм убеден, че всеки съдебен заседател има вътрешен усет за вина и усеща настроението на подсъдимия, като после си прави съответните изводи.

— Искате да кажете, че могат да отсъдят срещу Крейг само защото е потиснат?

— Именно това твърдя. Трябва да му кажете да се стегне, защото ако продължава да се държи по такъв компрометиращ го начин, рискува съдът наистина да си помисли, че е проявил небрежност. Не казвам, че журито няма да се вслуша в показанията или че ще игнорира доказателствата, но то ще е само колкото да се види дали те потвърждават първоначалното му впечатление. Подобно поведение автоматично превръща неутралния съдебен състав в предубеден и прави така, че вместо обвинението да представи доказателства за виновност, както е редно, ние от защитата трябва да представяме доказателства за невинност.

Алексис погледна Крейг, който търкаше слепоочията си, закрил очи с ръце и облакътен на масата. Дишането му беше неритмично, с уста, отворена като на риба на сухо. Да се стегне такъв човек нямаше да е лесно. През последните осем месеца преди процеса периодически бе изпадал в депресия, и сякаш единствената причина да се прояви малко по-оптимистично в дните преди делото бе възможността всичко най-сетне да свърши. Но сега, след започването на съдебното дирене, явно възможността за неприятен изход все повече натежаваше в ума му. Депресията беше естествено продължение на тази мисъл.