Робин Кук - Криза

— Приема се! — отсече съдия Дейвидсън. — Адвокатът на защитата е прав, господин Фасано.

— Съжалявам, Ваша чест — каза Тони. Той пристъпи към масата на ищеца и взе един документ, който госпожа Релф му подаде. — Копие на Законите на щата Масачузетс, Глава тридесет и първа, параграф 60 б, в който се казва, че изводите на консултантите и показанията им пред журито са приемливи.

— Това беше опровергано от цитираното дело — каза съдията. Той погледна към съдебния репортер. — Свалете отпратката към трибунала от протокола.

— Да, сър — отвърна мъжът.

След това съдия Дейвидсън се обърна към заседателите.

— Инструктирам ви да игнорирате коментара на господин Фасано за Масачузетския трибунал и да имате предвид, че той няма да има никакво значение в отговорността ви като арбитри на фактите. Разбрахте ли ме?

Съдебните заседатели покорно кимнаха.

Съдията насочи погледа си към Тони.

— Неопитността не е извинение за непознаването на закона. Вярвам, че няма да има повече подобни грешки, в обратен случай ще бъда принуден да обявя неправилно протичане на процеса.

— Ще се постарая — отвърна Тони и се върна към подиума. Забави се за момент, за да събере мислите си, след което насочи вниманието си към журито.

— Убеден съм, както вече казах, че вие ще видите истината и ще разберете, че небрежността на д-р Бауман е причинила смъртта на обичаната съпруга на клиента ми. Ще бъдете помолени да прецените разходите за грижите, напътствията, помощта, съветите и общуването, които Пейшънс Станхоуп щеше да даде днес на моя клиент, ако беше жива.

Благодаря ви за вниманието и още веднъж се извинявам пред вас, както направих това пред съдията, за липсата си на опит в тази конкретна област на закона. Ще се обърна към вас отново в заключителните пледоарии. Благодаря.

Като събра бележките си от пюпитъра, Тони се върна обратно при мястото на ищеца и се впусна в тих, но оживен разговор с помощничката си, като размахваше лист хартия, който преди малко бе получил от нея.

С въздишка на облекчение съдията погледна часовника си, преди да се обърне към Рандолф.

— Желае ли защитата да започне пледоарията си сега или след изслушването на главния свидетел на ищеца?

— Настоятелно моля да започна сега, Ваша чест.

— Добре, но първо ще направим обедна почивка — отвърна съдията и замахна с чукчето. — Съдът се оттегля до един и половина. На журито се забранява да обсъжда случая до подновяване на разискването.

— Всички на крака! — подобно на градски глашатай се провикна уредникът, докато съдията ставаше от мястото си.

Бостън, Масачузетс

Понеделник, пети юни 2006 г.

12:05 след обед

Макар че дългата редица посетители вече се изнизваше от галерията на съдебната зала, Алексис Степълтън Бауман не се и помръдна. Наблюдаваше съпруга си, който беше се свил в стола подобно на спъхнат балон веднага след излизането на съдията. Рандолф се бе навел над него и говореше с приглушен тон. Съветникът му, Марк Кавендиш, беше застанал от другата страна на Крейг и прибираше разни разпилени книжа и един лаптоп в отвореното си куфарче. На Алексис й се стори, че Рандолф сякаш се опитва да убеди Крейг в нещо, и се питаше дали е редно да се намеси или е по-добре да изчака. За момента сякаш бе по-уместно да се изчака, така че вниманието й се насочи към ищеца, Джордан Станхоуп. С безизразна физиономия, неангажирано поведение и консервативен, но скъп костюм, той се насочи без думи към подобно облечена млада жена, с която си приличаха като две капки вода.

В качеството си на болничен психолог, Алексис бе присъствала многократно на съдебни процеси, най-често като вещо лице, и знаеше, че подобни дела са притеснителни за всички участващи, особено когато ставаше дума за лекарска небрежност, а днес съпругът й сякаш бе по-уязвим от всякога. Делото срещу Крейг бе кулминацията на едни особено трудни две години, така че от него зависеше много. Отчасти поради професията си, отчасти и поради способността си да остава обективна дори в личния живот, тя беше наясно както със слабите страни на Крейг, така и с качествата му, така че сега със съжаление виждаше, че ако той не успее убедително да отхвърли съмненията в това публично разследване на способностите му като лекар, впоследствие едва ли щеше да успее да нареди живота си, впрочем достатъчно объркан и без това. Той бе преди всичко лекар и за него пациентите бяха най-важното — нещо, което тя бе открила още в самото начало на тяхната връзка и бе приела с уважение и дори възхищение като даденост, защото по собственото й мнение — подплатено със солидния опит на болничен лекар — лекарската професия бе едно от най-трудните, взискателни и неблагодарни занимания на този свят.