Робин Кук - Криза

— Е? — повтори Лиона разтревожено. Можеше да види как предизвиканата от тренировките руменина постепенно избледнява.

Той вдигна очи и ги прикова в нея. Те изразяваха напрегнатост, каквато никога не бе виждала преди. Не можеше да прецени дали се дължи на объркване или неверие, но определено бе шок. В продължение на няколко мига Крейг изглеждаше парализиран. Дори не дишаше.

— Хей? — извика Лиона въпросително. — Има ли някой? — Тя махна с ръка пред станалото му като мрамор лице. Един поглед, хвърлен крадешком, я убеди, че са станали център на внимание.

Сякаш се съвземаше след епилептична криза, зениците на Крейг се свиха и цветът рязко се възвърна на лицето му. Ръцете му започнаха да мачкат хартията, преди разумът му да се намеси и той да спре.

— Връчи ми призовка — прошепна дрезгаво той. — Копелето ме съди! — Той оправи листите и бързо ги прелисти.

— Кой те съди?

— Станхоуп! Джордан Станхоуп!

— За какво?

— За неправилно лечение и смърт поради лекарска грешка. Безобразие!

— По отношение на Пейшънс Станхоуп?

— Че на кого другиго? — процеди той през стиснати зъби.

— Хей, аз не съм ти враг. — Лиона вдигна ръце в имитация на отбрана.

— Не мога да повярвам! Това е възмутително! — Той отново запрелиства страниците, сякаш се надяваше да е прочел погрешно.

Лиона се огледа. Един служител от гаража бе отворил вратата откъм нейната страна, а първият продължаваше да чака Крейг. Тя прошепна на Крейг:

— Какво смяташ да правиш? Не можем да стоим тук вечно. — Последната сричка отново беше сдъвкана.

— Млъкни! — излая той. Акцентът й отново остърга опънатите му нерви.

— Не смей да ми говориш по този начин! — предупреди го тя.

Сякаш събудил се за втори път и внезапно осъзнал, че всички очи са вперени в тях, Крейг й се извини тихо и добави:

— Имам нужда от едно питие.

— Окей — съгласи се тя, все още кисела. — Къде? Тук или вкъщи?

— Тук! — сопна се той, после тръгна към асансьора.

С извинителна усмивка и кимване за помощта на служителите от гаража, тя го последва. Когато го настигна, той натискаше копчето на асансьора отново и отново.

— Трябва да се успокоиш — каза му тя. Обърна се назад към групата. Хората бързо отвърнаха очи и се престориха, че не се интересуват от тях.

— Лесно ти е да кажеш, че трябва да се успокоя — озъби се той. — Не съдят теб. Да получиш такова нещо на обществено място е дяволско унижение, не разбираш ли?

Лиона не се опита да поднови разговора, докато седяха край малка, висока маса на доволно разстояние от веселата тълпа. Столовете бяха с ниски облегалки, съобразени с височината на масата. Крейг си бе поръчал двоен скоч, което трудно можеше да се нарече обичайно за него. Обикновено пиеше умерено, от страх, че може да го потърсят служебно във всяко време. Лиона си беше взела чаша бяло вино. От начина, по който разклащаше чашата си, тя можеше да каже, че настроението му отново се бе променило. Първоначалното възмутено неверие се бе трансформирало в гняв, а сега в тревога, и всичко това в рамките на петнайсет минути — откак бе получил призовката и жалбата.

— Никога не съм те виждала толкова разстроен. Въпреки, че не знаеше какво точно да каже, младата жена усещаше, че се налага да каже нещо. Тишината я караше да се чувства неловко.

— Разбира се, че ще съм разстроен — сопна се той. Вдигна чашата си, но ръката му трепереше толкова силно, че кубчетата лед се разлюляха и мелодично издрънчаха в стените на чашата и скочът се разплиска. — По дяволите! — изруга през зъби. — Не мога да повярвам, че този странен кучи син Станхоуп би ми причинил това след всичкото време и усилия, които пропилях за хипохондричната му досадна съпруга, която му служи само за оправдание. Ненавиждах тази жена.

— Мисля, че трябва да говориш за това, като те гледам колко си разстроен.

— Истината е, че Пейшънс Станхоуп ме докарваше до лудост с отвратителните си непрекъснати разкази за всяко движение, направено от червата й и това беше връх на картинното описание на зеленикаво-жълтата слуз, която отхрачваше всеки ден и запазваше, за да ми я покаже. Беше направо покъртително. Докарваше всекиго до лудост, включително Джордан и даже себе си, за бога!

Лиона кимна. Макар психологията да не беше силната й страна, тя чувстваше, че е важно да позволи на Крейг да се оплаче.

— Не мога да ти опиша колко пъти през последната година се е налагало да ходя след работа или дори посред нощ в тази тяхна огромна къща, за да й държа ръката или да се грижа за нея. И за какво? Рядко изпълняваше това, което й предложех, включително да спре пушенето. Пушеше като комин, не й пукаше какво съм й казал.