Робин Кук - Криза

— Съжалявам. — Крейг си пое дълбоко въздух. — Явно не съм на себе си.

— Какво е „съдебен лекар“?

— Лекар, който се наема и трябва да бъде — цитирам: експерт, който ще каже онова, което ищецът ще поиска от него да каже. Обикновено трудно се намират лекари, които да свидетелстват срещу лекари, но не е невъзможно. Съществуват некомпетентни колеги, които си изкарват прехраната като го правят.

— Ужасно е.

— Това е най-малкото. — Крейг поклати глава мрачно. — Такова голямо двуличие — да ме съди този скапаняк Джордан Станхоуп, който дори не остана в болницата, докато се мъчех да спася живота на неговата съпруга. По дяволите, не един път е споделял пред мен, че жена му е безнадеждна хипохондричка и че вече не помни всичките й симптоми. Дори ми се извини, когато тя бе настоявала да отида у тях в три през нощта, тъй като мислела, че умира. Това наистина се е случвало не един път. Обикновено ме викаха вечер, принуждавайки ме да прекъсвам онова, с което се занимавах в момента. Но дори тогава Джордан винаги ми благодареше, тъй като знаеше, че полагам усилия за нещо, за което няма никаква причина. Тази жена беше истинско бедствие. За всички е добре, че се отърваха от нея, включително и за съпруга й, а той ме съди и иска обезщетение за пет милиона долара за загуба на консорциум. Ама че жестока шега! — Той отново мрачно поклати глава.

— Какво е консорциум?

— Онова, което човек получава от един брак: компания, привързаност, подпомагане и секс.

— Не мисля, че са правили много секс. Ами че те имаха отделни спални!

— Сигурно имаш право. Не мога да си представя, че той е искал, и дори че е бил в състояние да прави секс с тази отвратителна вещица.

— Смяташ ли, че причината да те съди може да има нещо общо с това, че ти го критикува онази нощ? Изглежда го е приел за обида.

Крейг кимна замислено няколко пъти. Лиона имаше право. С чаша в ръка той се измъкна от столчето си и се върна на бара да му долеят втори път. Докато чакаше сред веселата група гуляйджии, отново се замисли над думите й. Спомни си какво бе казал на Джордан, когато влезе в спалнята на Пейшънс и я видя колко зле изглежда. Коментарът се бе откъснал от устата му, защото бе стресиран и изненадан. Тогава беше сметнал, че бързото му извинение е било напълно достатъчно, но може би не е било. И ако не е било, щеше да съжалява за инцидента още повече.

С втори двоен скоч Крейг си проби път до масата и се настани на стола. Движеше се бавно, сякаш краката му тежаха по петдесет килограма. На Лиона й се стори, че в него е настъпила друга промяна. Сега изглеждаше депресиран, устата му беше отпусната, а очите — посърнали.

— Това е катастрофа — успя да произнесе той с въздишка. Впери очи в чашата си и облегна ръце на масата. — Може да е краят на всичко, и то точно когато нещата вървяха така добре.

— Как може да е краят на всичко? — попита Лиона, като се опита да звучи весело.

Той не отговори. Дори не помръдна. Изглеждаше дори сякаш е спрял да диша.

— Не трябва ли да си вземеш адвокат? — Тя се наведе да надникне в очите му.

— Би трябвало застрахователната компания да ме защитава — отвърна й той с равен глас.

— Ами действай тогава. Защо не им се обадиш?

Крейг вдигна очи и срещна нейните. Кимна няколко пъти, явно обмисляйки предложението й. Беше почти пет и половина, петък следобед, все още можеше да има някой в офиса на застрахователите. Струваше си да опита. Щеше поне да е спокоен, че е направил нещо. До голяма степен тревогата му се дължеше на чувството за безпомощност пред лицето на такава поразителна, безтелесна заплаха.

Той припряно разкопча клетъчния телефон от колана си и започна непохватно да прехвърля имената от телефонния указател вътре. Като фар в тъмна нощ името и телефонният номер на неговия застрахователен агент изскочиха пред очите му. Той натисна бутона за звънене.

Наложи се да опита няколко пъти, като накрая остави съобщение с името и номера си на спешната гласова поща, но само след четвърт час вече имаше възможността да разкаже историята си пред реален човек с авторитетен глас, който се държеше сдържано и показваше широка осведоменост. Името му беше Артър Маршал, чието звучене Крейг намери за странно успокояващо.

— Тъй като се сблъсквате за първи път с подобно нещо — каза Артър, — и понеже знаем от опит колко обезпокоително е, смятам, че е важно да разберете, че за нас всичко това е нещо съвсем обичайно. С други думи работата ни е да се занимаваме с жалби за лекарски грешки и ще обърнем нужното внимание на вашия случай. Междувременно искам да подчертая, че не бива да приемате всичко това лично.