Робин Кук: Криза

— Благодаря, сестричке — каза Джак. — Исках да ти се извиня, че създадох такава голяма бъркотия в живота ти. Покани ме в Бостън, за да помогна на Крейг, а по този начин и на теб, а стана тъкмо обратното. Ужасно съжалявам.

— Благодаря за извинението. Със сигурност не си отговорен нито за поведението на Крейг, нито че всичко излезе наяве. Все някога щеше да се разкрие. И за да съм напълно откровена — доволна съм, че знам истината. Това ще направи решението ми по-лесно.

— Крейг появи ли се в края на краищата в съда?

— Не, не е и все още нямам представа къде е. Има заповед за арест и полицията вече идва вкъщи. Конфискуваха всичките му документи, включително паспорта му, така че не може да отиде много далеч. Където и да е, само отлага неминуемото.

— Учуден съм, но ми е жал за него — каза Джак.

— И на мен ми е жал.

— Не се ли опита поне да види децата, или да се обади по телефона?

— Не, макар че не съм изненадана. Никога не е бил близък с момичетата.

— Не мисля, че е бил близък с някого, освен може би с теб.

— Вече се съмнявам, че и с мен е бил близък. Това е трагедия и си мисля, че баща му има голям дял в нея.

— Дръж ме в течение — каза Джак. — Сега отиваме на меден месец, но клетъчният ми телефон ще е у мен.

— Научих още нещо обезпокоително днес следобед. Преди седмица Крейг е изтеглил заем, като е ипотекирал къщата ни, получавайки няколко милиона долара.

— Би ли могъл да го направи без подписа ти?

— Направил го е. Когато купихме къщата, настояваше да е само на негово име. Оправда се, че е заради данъците и застраховката, пък и по онова време това много не ме интересуваше.

— В кеш ли ги е взел? — попита Джак.

— Не, казаха ми, че са прехвърлени в офшорна сметка.

— Ако ти трябват пари, кажи ми. Имам достатъчно, благодарение на факта, че не съм харчил и малката заплата, която вземах през последните десет години.

— Благодаря ти, братле. Ще го имам предвид. Ще се справим, въпреки че сигурно ще се наложи да започна и частна практика, за да увелича доходите си.

След размяната на няколко пожелания и съвети, Джак затвори, но не се върна веднага на купона. Стоеше и мислеше за несправедливостта и превратностите на живота. Докато очакваше медения си месец с Лори, Алексис и момичетата се измъчваха и страдаха.

Той тръсна глава. Нямаше търпение да заведе Лори вкъщи.

Хавана, Куба

Понеделник, 12 юни 2006 г.

2:15 ч. след обяд

Искаше да заведе Лори на някое уникално, неповторимо място за медения месец. Беше обмислял дали да не е някъде в Африка, но реши, че е твърде далеч. Отхвърли и идеята за Индия. Тогава някой подхвърли, че Куба не би бил лош избор. Отначало му се стори несериозно, но след като се разрови в Интернет, разбра, че се е заблуждавал. Много хора отиваха в Куба директно през Канада, Мексико или Бахамите. Той избра да минат през Бахамите.

Полетът от Ню Йорк до Насау в събота, денят след сватбата, беше отегчителен, но този от Насау до Хавана на кубинските авиолинии беше весел и занимателен и им даде представа за кубинската душевност. Джак бе запазил апартамент в хотел „Насионал де Куба“, предвкусвайки чара на стара Куба и не останаха излъгани. Сградата се намираше на „Малекон“, в квартал „Вендадо“ в старата част на Хавана. Въпреки, че някои от удобствата бяха старомодни, първоначалният блясък на хотела не бе потъмнял. Обслужването беше страхотно, хората — весели и любезни.

Лори беше настояла да разгледат забележителностите в стария град, вместо да си почиват. Някои от разходките им ги отведоха извън реставрираната част, където сградите бяха в окаяно състояние, зад което прозираше все пак някогашно великолепие.

— Какво ще кажеш да се запишем за екскурзия из провинцията? — предложи тя внезапно един ден, прекъсвайки ленивата му дрямка.

Той беше закрил очите си от слънцето. Двамата лежаха на бели шезлонги, по бански костюми, обилно намазани със слънцезащитен крем.

— Наистина ли си готова да пожертваш този безметежен живот? — попита Джак. — Щом тук на плажа е толкова горещо, във вътрешността на страната ще е като в пещ.

— Не казвам, че трябва да е днес или утре, просто някой ден, преди да си тръгнем. Ще е истински срам да не си подадем носовете от Хавана.

— Предполагам — промърмори Джак без ентусиазъм. Само мисълта за горещината го караше да чувства непрекъсната жажда. Той седна. — Отивам да взема нещо за пиене. Искаш ли да ти донеса?

— Да не се каниш да вземеш някой коктейл?