Робин Кук: Криза

Той решително пресече опашката и с нетърпящ възражение тон извика:

— Аз съм лекар и бързам за спешен случай. — Все пак не беше лъжа, нали така? Хората отпред го погледнаха с интерес, но никой не предложи да му отстъпи реда си. Без да се колебае, той се метна в първото такси.

Шофьорът беше от Индия или Пакистан, един бог знае, и говореше по клетъчния си телефон. Джак излая адреса на 106-а улица и колата се отлепи от асфалта.

Стрелките на часовника сочеха един без осемнадесет, което означаваше, че разполага само с четиридесет и осем минути, преди да влезе в църквата на „Ривърсайд“. Облегна се назад в седалката и се опита да се успокои, но не му се удаваше. Сякаш за да станат нещата още по-лоши, на всяко кръстовище хващаха червен светофар. Джак отново погледна часовника си. Струваше му се, че стрелката за минутите се движи много по-бързо от обикновено. Оставаха петнадесет минути до един.

Той започна да се пита дали не трябва да отиде направо в църквата и да се откаже да се отбива вкъщи. Ползата щеше да е, че ще пристигне навреме; недостатъкът — че е облечен неофициално и имаше нужда от бръснене и душ.

Шофьорът привърши първия си разговор и набра втори номер. В този момент Джак не издържа:

— Не знам дали ще има някаква разлика, но искам да ви кажа, че бързам — каза той. После добави: — Ако ме изчакате на адреса, който ви дадох, ще получите бакшиш от двайсет долара.

— Няма проблем, мой човек. Ще те чакам — сговорчиво отговори шофьорът с типичния очарователен индийски акцент.

Джак отново се облегна назад. До един оставаха десет минути.

Следващото задръстване беше на моста Трайбъроу. Очевидно някой се беше объркал и се опитваше да се престрои в друго платно. След ужасна какофония от клаксони и ругатни, най-после проблемът бе разрешен в рамките на пет-шест загубени минути. Когато Джак се озова в Манхатън, вече беше един часът.

Единствената полза от нарастващото му безпокойство беше, че напълно забрави за Алексис и Крейг и надвисналата над главите им катастрофа. Процес за лекарска небрежност беше лошо нещо; но процес за убийство беше нещо дяволски отвратително. Цялото им семейство щеше да бъде подложено на безкраен тормоз в продължение на години, без никакъв изглед за щастлива развръзка.

Трябваше да се признае на шофьора на таксито, че успя да прекоси града бързо и скоро се озоваха пред блока на Джак. Часовникът показваше петнайсет минути след един и той се измъкна от колата още преди да е спряла напълно.

Изкачи на бегом стъпалата и връхлетя през вратата, изненадвайки някакъв работник. Заради основния ремонт, сградата тънеше в ужасен прахоляк. Когато хукна по коридора към апартамента, който двамата с Лори бяха наели, след него се надигнаха цели талази.

Джак отключи и тъкмо се канеше да прекрачи вътре, когато един мъж от строителната бригада се провикна, че се налага да говори с него, защото имало проблем с водопровода. Джак изрева на свой ред, че в момента му е абсолютно невъзможно. Стовари сака си на дивана и започна да се съблича по пътя за банята.

Хвърли поглед в огледалото и примига. Лицето му бе обрасло с гъста четина, клепачите му изглеждаха зачервени, а очите — дълбоко хлътнали. След кратко колебание кое да избере — бръсненето или душа, той все пак предпочете душа и се намъкна в кабината, завъртайки крана за топлата вода. За съжаление, капнаха само няколко капки. Очевидно водопроводният проблем се отнасяше за цялата сграда.

Той въздъхна, напръска се щедро с одеколон и излезе от банята. Взе си чисто бельо и облече официална риза. Следваха смокингът и сакото. Грабна копчетата за яката и за маншетите и ги пъхна в джоба си. Папийонката се озова в другия джоб. След като напъха отеклите си крака в официални обувки, той взе портфейла и клетъчния си телефон и излезе.

Опита се да не бърза, за да не вдига много прах, когато отново налетя на мъжа, който настояваше да говорят за водопроводната инсталация. Джак дори не се опита да му отговори. Таксито отвън го чакаше и той притича през улицата и се метна вътре.

— Църквата „Ривърсайд“! — изкрещя с влизането в кабинката.

— Знаете ли коя е пряката й? — попита шофьорът, поглеждайки го в огледалото за обратно виждане.

— Сто двадесет и втора — избърбори Джак и започна да се бори с копчетата, които бе оставил до себе си, откъдето те бързо изчезнаха в цепнатината между седалката и облегалката. Той се опита да провре ръката си вътре, но не успя и се отказа. Реши да използва тези, които имаше.