Робин Кук - Вектор

— Тя вече е оправена — с чувство на превъзходство махна Пол. — Вие сте наши гости.

— Все пак предпочитам да си платя — настоя Джак. — Мисля, че така ще е по-честно.

— Забрави — усмихна се Пол и разтърси ръката му. По същия начин постъпи и с Лу: — Наистина ми беше много приятно да се запозная с двамата най-близки приятели на Лори. Тя много ви цени и непрекъснато говори за вас. На моменти дори ревнувам… — От устата му се изтръгна висок смях.

— Ще се видим утре на работа — махна с ръка Лори, обърна се и започна да си пробива път към изхода. Пол вдигна ръка за последен път, после забърза след нея.

Джак бавно се извърна към Лу.

— Какво ти се иска да направиш?

— Да си ида у дома и да се гръмна! — мрачно отвърна онзи.

— Искаш ли компания?

Потънаха обратно в столовете си. Джак се чувстваше напълно разнебитен, фактът, че Лори щеше да се омъжва беше далеч по-лош от евентуалното й заминаване. Вместо да се премести на Западното крайбрежие, тя сякаш се местеше на Венера. Епизодът го накара да се стресне и да си даде сметка, че съзнателно избягва да мисли за бъдещето. Чувството за вина по отношение на семейството все още не му позволяваше да помисли за някакво щастие в бъдеще. Именно по тази причина му беше трудно да вземе някакво фундаментално решение.

Стиснал глава между дланите си, Лу беше олицетворение на отчаянието.

— Винаги съм се страхувал, че Лори може да се омъжи — прошепна той. — Особено пък за теб…

— За мен ли? — изгледа го изненадано Джак. — Аз пък се опасявах да не се омъжи за теб! Нали сте били гаджета още преди да се познаваме?

— Опасенията ти са били напразни — поклати глава детективът. — Не ни беше писано, пък и двамата знаехме, че няма да се получи. По едно време наистина бяхме близки и се срещахме редовно, но аз обърках нещата. В момента, в който между нас се получаваше някакво търкане, аз решавах, че тя иска да ме напусне и се държах като задник. Това изнерви и двама ни. В крайна сметка проведохме един дълъг разговор… Тази вечер, споменавайки думичката „самоувереност“, тя искаше да каже самочувствие и имаше предвид мен.

— А „всеотдайността“ беше предназначена за мен — добави Джак.

— Това ли беше проблемът между вас? — изгледа го Лу. — Така и не успях да отгатна какво е станало. Изглеждахте родени един за друг, знаеш… Един и същ произход, добро образование и всички останали лиготии…

— Част от проблема — кимна Джак. — Но аз съм толкова объркан, че дори не бих могъл да изредя всички причини…

— Каква трагедия! — въздъхна с отчаяние Лу. — Както за теб, така и за мен. Ако се бяхте вързали, аз щях да имам шанса да си остана приятел и с двамата. Но тя се омъжва за тоя тип и на практика ми посочва вратата. Искам да кажа, че… Понякога си фантазирах, че двамата с Лори ще си останем приятели дори и когато тя се омъжи… Но тази вечер, зърнал скалата на пръста й, аз веднага разбрах, че подобно нещо е напълно изключено!

— Аз пък май съм хранел неоправдани надежди, че сегашното статукво няма да се промени никога — криво се усмихна Джак.

Лу кимна, помълча малко, после вдигна глава:

— А какво мислиш за тоя тип?

— Змия в тревата! — без колебание отвърна Джак. — Не знам дали съм обективен, тъй като очевидно ревнувам. Най-много се дразнех от начина, по който се докосваха!…

— И на мен не ми беше приятно да ги гледам — бавно кимна Лу. — Беше отвратително, като любов между кученца… Но и аз поставям под съмнение обективността си. Въпреки това не мога да се отърва от чувството, че всичко става прекалено бързо. Сякаш тоя тип иска да лапне парите й, въпреки че тя изобщо няма такива… Разбира се, това са обичайните цинични приказки на един обикновен детектив…

Джак отвратено поклати глава.

— Можем да си седим тук и да го плюем до утре, но фактите са други: този тип е далеч по-спонтанен от нас, освен това разполага с големи мангизи. Доказателство за това е уикенда в Париж. Господи, аз никога не бих могъл да си позволя подобно нещо! А дори и да си го позволя, цялото ми прекарване ще бъде отровено от мисълта за цената, която плащам!

— Аз пък побеснявам при мисълта, че някои хора могат да си позволяват подобни неща! — изръмжа Лу. — Особено на фона на издръжката, която плащам за двете си деца… Всъщност, трябва да съм доволен, че ми остават няколко долара, за да живея…

— По-скоро завиждаш на такива хора — поправи го Джак.

Лу бутна стола си назад и стана на крака.

— Трябва да се прибера у дома и да си легна преди да съм изпаднал в пълна депресия! — обяви той. — Освен това две нощи не съм спал…