Робин Кук - Вектор

После образът на Хелън постепенно избледня и изчезна. Съзнанието му помътня, тялото започна да се сковава. В дванадесет и тридесет и пет през нощта Джейсън Папарис заспа за последен път. Съдбата милостиво му спести момента, в който по спешност го откараха в интензивното отделение. Там доктор Кевин Фаулърповеде тежка битка за живота му, която обаче завърши с поражение.

Моторите на самолета работеха неравномерно. В един момент свистяха на високи обороти и тласкаха корпуса към земята, в следващия почти утихваха — сякаш нарочно изключени от пилота.

Джак Степълтън наблюдаваше с разширени от ужас очи. Семейството му беше в този самолет, а той не можеше да направи нищо. Машината щеше да се разбие! Раззинал уста, той безгласно крещеше: НЕ, НЕ, НЕ!

Тези крясъци милостиво го изтръгнаха от лапите на поредния кошмар и го накараха рязко да се изправи в леглото. Дишането му беше ускорено, сякаш бе в разгара на оспорван мач по квартален баскетбол. От връхчето на носа му капеше пот, очите му неориентирано пробягаха по стените на спалнята. Пронизителният звук не идваше от пътнически самолет, а от телефона. Апаратът на масичката до леглото дрънчеше, та се късаше.

Джак хвърли кос поглед към радиобудилника със светещи цифри до леглото. Четири и половина! Никой не го търсеше по това време на нощта. Посягайки към слушалката, той ясно си спомни онази кошмарна нощ преди осем години, в която телефонът го събуди с ужасната вест за смъртта на съпругата и двете му деца.

Грабна слушалката, в дрезгавото му „ало“ се долови паника.

— Охо, май те събудих — промърмори женски глас. Връзката беше лоша, пропукването в слушалката го накара да се намръщи.

— Не знам защо допускаш подобно нещо — отвърна с обичайния си сарказъм Джак. — Кой се обажда?

— Лори — отвърна гласът и тихичко се изкиска. — Не знам защо те събудих, но то беше по-силно от мен.

Джак затвори очи, после отново ги насочи към будилника. Искаше да се увери, че часът действително е четири и половина сутринта.

— Ще бъда кратка — продължи Лори. — Довечера искам да вечеряме заедно.

— Това трябва да е някаква шега — озъби се Джак.

— Не е — увери го Лори. — Трябва да говоря с теб и най-добре е да го направим по време на една хубава вечеря. Аз каня, затова кажи ДА!

— Хубаво де — неохотно промърмори той.

— Това трябва да е ДА, така ли? — пожела да узнае Лори. — Е, добре. Като се видим в службата ще ти кажа къде и кога…

— Хубаво — повтори Джак. Явно все още не се беше разсънил, тъй като умът му продължаваше да работи на бавни обороти.

— Отлично, ще се видим по-късно — приключи разговора Лори.

Джак примигна, изведнъж осъзнал, че Лори е затворила телефона. Остави слушалката и се втренчи в мрака. Вече четири години работеше на един етаж с Лори Монтгомъри, която му беше колежка в Отделението по съдебна медицина към общинския съвет на град Ню Йорк. Познаваше я и като приятелка, а дори и нещо повече. Но никога през тези четири години тя не му беше звъняла в четири и половина сутринта. Преди всичко защото Лори не беше от ранобудните. Тя имаше навика вечер да чете до късно, което автоматически превръщаше в кошмар сутрешното й ставане.

Джак отпусна глава на възглавницата, твърдо решен да поспи още поне час и половина. За разлика от Лори той беше изключително ранобуден, но дори за него четири и половина беше прекалено рано.

За съжаление скоро разбра, че сънят едва ли ще го споходи отново. Комбинацията между телефонния звън и този често повтарящ се кошмар просто изключваше това. След половин час напразно мятане в леглото, той най-сетне отметна завивките и зашляпа по чехли към банята.

Щракна лампата, изправи се пред огледалото и прокара длан по гъсто наболата си четина. Пътьом отбеляза малките белези по носа и челото си — мили спомени от едно малко частно разследване, проведено във връзка с разпространението на някои доста опасни инфекциозни болести. Един от най-неочакваните резултати на това разследване беше фактът, че единодушно беше провъзгласен за гуру на инфекциозните болести, към когото се допитваха абсолютно всички колеги от Съдебна медицина.

Ухили се на физиономията си в огледалото. Наскоро му хрумна една интересна мисъл — представи си, че се е върнал осем години назад и притежава вълшебно кристално кълбо. Беше абсолютно сигурен, че ако можеше да се види в днешния си вид, никога нямаше да се познае. По онова време той беше един спокоен и доста закръглен офталмолог, който се обличаше консервативно и беше напълно доволен от живота си в провинцията. Днес беше слаб, жилав и нервен патолог на служба към Съдебна медицина на град Ню Йорк с прошарена, късо подстригана коса, един ясно видим счупен зъб в устата и обсипано с белези лице. Вкусът му към дрехите също беше променен — вече предпочиташе късите кожени якета, избелелите дънки и широките памучни ризи на карета.