Робин Кук - Вектор

Остро почукване по стъклото го изтръгна от мислите му. Вдигна глава и видя униформена служителка на пътните служби.

— Трябва да освободите мястото, такси — подвикна тя. — Тук е само за товарни коли.

— Извинете — рече Юри, включи на скорост и потегли. Направи една обиколка на квартала и спря на същото място. Униформената беше далеч напред.

Включи аварийните светлини и излезе навън. Вече тридесет минути беше тук и внимателно наблюдаваше офиса на фирмата „Коринтски килими“. Никой не беше отворил вратата, нито да влезе, нито да излезе. Юри претича през уличното платно, залепи чело на стъклото и засенчи очите си с ръка. Офисът беше празен, лампите — изключени. Натисна бравата, но тя се оказа заключена.

Отдръпна се и бавно измина десетината метра, които го деляха от съседния магазин. По време на чакането си беше забелязал, че там редовно влизат и излизат хора. Оказа се, че това е някакъв център за филателия. Вътре цареше гробна тишина, нарушавана единствено от звънчето на входната врата. Собственикът се появи някъде от вътрешността. На внушителния му нос бяха кацнали очила за четене, а върху голото му теме се крепеше еврейската баретка, сякаш залепена с лепило.

— Изпратиха ме на адрес, таксито ми е отвън — поясни Юри. — Трябва да взема някой си господин Папарис от фирма „Коринтски килими“. Но офисът на фирмата е затворен. Случайно да познавате този господин Папарис?

— Разбира се — кимна евреинът.

— Виждали ли сте го днес?

— Днес не, но това не ме изненадва. Ние с него поначало рядко се засичаме.

— Благодаря — усмихна се Юри.

— Моля.

Отиде да попита в магазина от източната страна на „Коринтски килими“, но и там получи същия отговор. Върна се в колата и се зае да обмисля следващите си ходове. Идеята да разпита из болниците отпадна в момента, в който се сети, че не знае домашния адрес на господин Папарис. След обстоен размисъл отхвърли и следващата идея, която му хрумна — да открие телефона на Папарис в указателя и да го набере. До този момент се беше държал абсолютно благоразумно и не виждаше смисъл в поемането на неоправдани рискове. Искаше Ню Йорк да бъде в абсолютно неведение относно намеренията му.

Запали двигателя и подкара. На пресечката на Уокър и Бродуей се сети, че е съвсем близо до пожарната на Дуейн стрийт, в която работеха Кърт и Стив. Реши да отскочи дотам, въпреки че никога досега не беше посещавал работното място на приятелите си. Все още не беше в състояние да потвърди жизнеността на антраксния вирус, което беше най-важното за цялата операция, но поне щеше да им каже, че нещата вече са задвижени. Една вълнуваща новина, отбелязваща реалния старт на операция „Отмъщение“. Край на планирането и предварителните фактори. Сега просто трябваше да се произведат достатъчно количество вируси и да се осигури тяхното разпространение.

— Наистина ли трябва да го направим? — попита Стив Хендерсън. — Не виждам как ще научим достатъчно, за да се предпазим от риска.

Кърт го хвана за ръкава и го принуди да спре. Намираха се пред федералната сграда „Джейкъб Джавитс“ на Федерал Плаца, номер 26, сред тълпи от хора. Мястото беше изключително оживено. Тук работеха около шест хиляди държавни служители, а дневното посещение на граждани никога не падаше под хиляда.

Кърт и Стив бяха облечени в току-що изгладени сини униформи на пожарникари от клас Б. Черните им обувки блестяха под ярките лъчи на октомврийското слънце. Ризата на Кърт беше по-светлосиня от тази на Стив, на яката имаше две малки златни рогчета. Преди четири години го бяха произвели в чин лейтенант.

— При операция от подобен мащаб разузнаването е абсолютно задължително! — изсъска той и предпазливо се огледа. — Какво, по дяволите, са те учили в армията? Тук става въпрос за основни неща!

Двамата бяха приятели от детинство, израснали в Бенсънхърст, Бруклин в семейства на работници. Бяха кротки и възпитани момчета, които се сближиха в гимназията, главно поради самотата си. Учеха се сравнително добре, Кърт малко по-добре от Стив. Не се занимаваха със спорт, въпреки че големият брат на Кърт беше една от футболните легенди на Бенсънхърст. И двамата предпочитаха да „зяпат“, тоест да бъдат сред зрителите на повечето спортни състезания. В крайна сметка и двамата се озоваха в казармата: Кърт след неуспешни шест месеца в колеж, а Стив — след година като помощник на баща си, който имаше фирма за водопроводни услуги.