Робин Кук - Извън контрол

Петнайсет минути по-късно Ви Джей се спусна по Станхоуп стрийт, а вятърът свиреше покрай ушите му. Плътно зад него се носеше Филип с велосипеда на Виктор, а зад него бе Педро в своя Форд Таурус.

Ви Джей каза на двамата мъже да го изчакат отвън, преди да влезе в банката с раницата си. За щастие, господин Скот бе зает с друг клиент и Ви Джей можа да използва сейфа си, без да се налага да изслушва поредната дълга лекция.

Пътуването на Виктор никак не беше безгрижно. Макар да се опитваше да мисли за други неща, съзнанието му непрекъснато се връщаше към думите на Марша: „За такъв рядък вид рак на черния дроб изглежда необичайно толкова много хора да се разболели от него. Хора, чиито пътища са се пресекли с този на Ви Джей.“ Той се запита как ли би се чувствал, ако Марша също се разболее. Както и как Ви Джей се канеше да се справи с неприятностите, които очакваше тя да му създава. Въпреки опасенията си, той бе изпълнен с ентусиазъм от новия проект. Беше се заел с изтощителните административни задачи, от които се бе натрупало солидно количество в ранната понеделнишка сутрин, с много по-малко раздразнение от обикновено. Беше доволен, защото работата не позволяваше на мозъка му да се отклонява. Колийн влезе при него с купчина съобщения и с въпроси, които изискваха вниманието му. Накара я да ги прегледа набързо, преди да вземе каквито и да е решения, надявайки се донякъде да открие някакви заплахи или шантаж относно проекта за ФНР, но нямаше нищо такова.

Най-голямо удовлетворение му донесе разрешението на въпроса дали да повдигне обвинение срещу Шарън Карвър. Той каза на секретарката да уведоми тъжителите, че е готов да оттегли обвиненията си, ако безпочвеното дело за сексуален тормоз също бъде прекъснато.

Последното, което помоли Колийн да направи, беше да насрочи среща с Роналд, така че да може да се изправи срещу него заради проблемите, свързани с работата по ФНР. Ако не излезеше нищо от това, което той не очакваше да стане, щеше да се срещне с Хърст, Хърст трябваше да бъде виновният; всъщност, Виктор беше много любопитен. Повече от всичко друго му се искаше да открие някакво категорично доказателство, което да сложи пред Марша и да каже: виждаш ли, Ви Джей няма нищо общо с това.

Марша едва издържаше. Колкото и да се опитваше, не можеше да съсредоточи вниманието си върху терапевтичните сеанси. Без всякакво обяснение каза на Джийн да отмени останалите срещи за деня. Секретарката кимна, но не изглеждаше очарована.

Веднага щом приключи с пациентите, които вече бяха тук, тя излезе през задния вход и бързо се качи в колата си. Пое по шосе 495 към 93 и зави към Бостън. Но не спря в Бостън, а продължи на югоизток до Ни-понсет, а после до Матапан.

Отвреме-навреме хвърляше поглед към седалката до себе си, където бе листчето с адреса на „Мартинес Ентърпрайсиз“. Обкръжението не изглеждаше приятно. Повечето сгради бяха с изгнила, на места прогорена дървения.

„Мартинес Ентърпрайсиз“ се оказа стар склад без прозорци. Без да се колебае, Марша отби встрани и излезе от колата. Нямаше звънец, затова почука — отначало плахо, но след като никой не отговори — по-силно. Отвътре не се показваше никой.

Тя отстъпи и започна да оглежда вратата и фасадата. Изведнъж подскочи — в левия ъгъл на сградата стоеше мъж в тъмен костюм и бяла вратовръзка и я гледаше. Насочи се към него леко объркана. Между пръстите му висеше цигара. Когато забеляза, че го е видяла, той заговори на испански.

— Не говоря испански — поклати глава тя.

— Какво желаете? — попита я той със силен испански акцент.

— Искам да говоря с Орландо Мартинес.

В първия момент мъжът не каза нищо. Всмукна дълбоко от цигарата, след което я хвърли в канавката.

— Елате с мен — произнесе той кратко и изчезна от погледа и.

Тя се приближи и видя задръстения от боклуци коридор. Поколеба се за миг. Разумът и казваше да се върне веднага в колата си, но желанието и да влезе надделя. Тя последва мъжа. Малко по-навътре имаше втора врата. Беше леко открехната.

Отвътре сградата изглеждаше по същия начин, както отвън. Единствената разлика беше, че вътре се носеше задушлива миризма на пръст. Стените представляваха неизмазан бетон, от тавана светеха голи крушки. Близо до задната част на пещерообразното помещение стоеше бюро, заобиколено от неподходящи, износени кушетки. Вътре имаше десетина мъже, отпуснати в различни пози, но всички облечени в черни костюми като човека, който я бе въвел тук. Единственият, облечен различно, беше мъжът, който седеше зад бюрото. Беше с тънка бяла риза, извадена над панталоните.