Робин Кук - Извън контрол

— Мисля, че тук и харесва — пошегува се Ви Джей. В този момент един от гардовете го извика в главната лаборатория и той излезе. Изтръпнал от тревога, Виктор се наведе напред, и забравил Мери, изсъска:

— Трябва да се махнеш оттук веднага. Повярвай ми.

Марша го погледна.

Виктор кимна.

— Моля те! — простена той. — Излез оттук!

— Ще се случи ли нещо? — попита Марша.

— Да, за бога!

— Какво ще се случи? — не се сдържа и Мери, оглеждайки се неспокойно.

— А ти? — попита го Марша, игнорирайки въпроса на Мери.

— Не се тревожи за мен.

— Нали не се каниш да направиш нещо необмислено? — не спираше Марша.

Той притисна с длани очите си. Напрежението беше непоносимо. Часовникът му показваше, че остават по-малко от три минути.

Ви Джей отново се появи на вратата.

— Хорхе не е горе — каза той на Виктор.

Мери се обърна към Ви Джей:

— Нещо ще се случи! — извика тя.

— Какво?

— Той прави нещо — поклати тревожно глава Мери. — Запланувал е нещо.

Виктор погледна часовника си: две минути. Ви Джей извика през рамо охраната, след това хвана ръката на баща си и я раздруса:

— Какво си направил?

Виктор загуби контрол. Нервното напрежение беше твърде голямо и страхът преля в емоция, която накара от очите му да рукнат сълзи. За миг той не можеше да говори. Знаеше, че това е пълен провал. Не беше подготвен за такова предизвикателство.

— Какво си направил? — изкрещя отново Ви Джей, разтърсвайки баща си.

Виктор не се съпротивляваше.

— Всички ние трябва да излезем оттук — произнесе той през сълзи.

— Защо? — недоумяваше Ви Джей.

— Защото шлюзът ще се отвори — изстена Виктор.

Настъпи пауза. Мозъкът на Ви Джей се опитваше да преработи внезапната информация.

— Кога?

Виктор погледна часовника си. Оставаше по-малко от минута.

— Сега! — отвърна той.

Ви Джей впери пламналите си очи в баща си.

— А аз разчитах на теб — произнесе той с омраза. — Мислех те за истински учен. Е, добре, вече си история.

Виктор скочи, отблъсквайки го настрани, където той се спъна в крака на стола и падна. Грабна Марша за китката и я дръпна да се изправи, след което я повлече през жилищната част до главната лаборатория. Ви Джей бързо се бе изправил и последва родителите си, като викаше на охранителите да ги спрат.

От мястото, на което седяха, за двамата яки мъже не беше трудно да хванат Виктор, докато той изблъскваше Марша нагоре по стълбите. Тя взе няколко стъпала наведнъж, после се обърна назад.

— Бягай! — изкрещя и Виктор. След което каза припряно на двамата гардове: — Цялата лаборатория ще хвръкне във въздуха след секунди. Повярвайте ми! Изражението му не оставяше съмнение. Те го пуснаха и се втурнаха нагоре по стълбите, изпреварвайки Марша.

— Чакайте! — извика Ви Джей, но паниката ги бе обхванала. Дори Мери прелетя покрай него, докато тичаше към стълбите. Марша излезе, следвана от запъхтяната Мери.

Ви Джей погледна баща си.

— Аз разчитах на теб — извика той побеснял. — Вярвах ти. Мислех те за човек на науката. Исках да бъда като теб. Охрана! — провикна се той. — Охрана! — Но двамата гардове се бяха измъкнали горе заедно с жените.

Ви Джей се завъртя, оглеждайки главната лаборатория. След това погледна към стаята с резервоарите, в които плуваха неговите неродени братя и сестри.

В този момент грохотът на експлозията разтърси цялото подземие. Ви Джей схвана какво става и хукна към стълбите, но Виктор се протегна и го хвана.

— Какво правиш? — извика момчето. — Пусни ме! Трябва да се измъкнем оттук.

— Не — каза Виктор, опитвайки се да надвие оглушителния шум. — Ние оставаме.

Ви Джей започна да се бори, но Виктор го държеше здраво. Той с изненада осъзна, че въпреки огромния ум, който притежаваше синът му, тялото и силата му бяха на десетгодишно момче.

Ви Джей се извиваше и гърчеше, опитваше се да рита, но Виктор го удари косо в сгъвката на коленете и той падна на пода.

— Помощ! — извика Ви Джей. — Охрана! — Гласът му се изгуби в глухото боботене, което се засилваше с всеки миг, предизвиквайки тракането на цялата стъклария в лабораторията. Приличаше на земетресение.

Виктор тръгна към грубата врата, която преграждаше входа към тунела на шлюза. На пет-шест крачки от нея спря. Обърна се и погледна немигащите леденосини очи на сина си, които пламтяха с дързък блясък.

— Съжалявам, Ви Джей. — Но извинението му не бе за това, което правеше сега. За това той не съжаляваше. Чувстваше, че трябва да се извини на собствения си син за експеримента, който бе направил преди малко повече от десет години. Експериментът, който бе довел на бял свят неговия блестящ, но безскрупулен син. — Сбогом, момчето ми!