Робин Кук - Маркер

— Значи сте от Ню Йорк?

— Куинс, за да бъдем точни.

— В кое медицинско училище сте учили?

— В Колумбийския колеж за медицина и хирургия — отвърна той.

— Настина?! Какво съвпадение! Аз също. Кога се дипломирахте?

— През осемдесет и девета.

— А аз през деветдесет и шеста. Случайно да познавате Джак Степълтън?

— Познавам го. Беше един от най-добрите баскетболисти в Бард Хол. Вие познавате ли го?

— Да. — Лори не се впусна в подробности. Чувстваше се странно неловко, сякаш изневерява на отношенията им с Джак само като споменава името му. — Колега ми е в Патологическия център — добави тя неубедително.

Влязоха в кабинета на Роджър, който беше, както той самият бе споменал, скромен. Намираше се във вътрешната зона на административното крило и по тази причина нямаше прозорци. Вместо това стените бяха покрити със сложени в рамки снимки от различните места по света, където беше работил. Имаше и такива, където бе сниман с местни управници или пациенти. Не можеше да не забележи, че на всички тях Роджър се усмихваше, сякаш всяка снимка бе запечатала знаменателно събитие.

— Заповядайте, разполагайте се! — кимна той и посочи малък стол с права облегалка срещу бюрото. След като затвори вратата към залата, той самият седна зад писалището, облегна се назад и скръсти ръце.

— Е, кажете ми сега какво ви тормози.

Лори отново наблегна, че името й в никакъв случай не бива да се замесва и той за пореден път я увери, че няма от какво да се страхува. Тя се отпусна и му разказа историята така, както я бе разказала пред Сю. Този път използва думата „сериен убиец“. Когато свърши, побутна малката карта, която бе направила, към него.

Роджър бе останал мълчалив по време на целия й монолог, като я гледаше все по-напрегнато.

— Не мога да повярвам, че ми казвате това — произнесе той накрая. — И оценявам усилието ви.

— Знаех, че трябва да го кажа на някого. Може би след като взема копията от картоните или ако токсикологичните резултати покажат нещо изненадващо, ще се наложи да се откажа от думите си. Това ще е чудесно и тогава няма да има по-щастлив човек от мен. Но сега се притеснявам, че става нещо странно.

— Причината, поради която съм толкова изненадан и впечатлен е, че тук, в болницата, се отнасят към мен със същата насмешка, както към вас в Патологическия. Съобщих за тези случаи на редовните ни срещи. Всъщност, последния път беше тази сутрин с Дарлин Морган. И всеки път се сблъсквах с отказ, дори гняв, особено от страна на самия президент. Разбира се, не съм споменавал резултатите от аутопсиите, тъй като в онзи момент не разполагах с тях.

— Никой от случаите не е подписан — обясни Лори.

— Както и да е. Това ме тревожеше от самото начало, още от първия случай, с господин Московиц. Но президентът забрани дори да го обсъждаме, за да не изтече нещо към медиите и да постави под въпрос ефективността на програмата ни.

— Провеждано ли е някакво разследване?

— Нищо, което е в пълен противовес на упоритите ми препоръки. Искам да кажа, аз лично се опитах да разбера какво става, но ръцете ми са вързани. Проблемът е, че смъртността ни е много ниска, под 2,2%. Президентът каза, че ще направим нещо, когато този процент се качи до три, обичайната степен на тревога. Останалите от Комисията се съгласиха, особено шефът на качествения контрол и проклетият адвокат. Всички те са убедени без сянка на съмнение, че тези епизоди са просто нещастни и неизбежни усложнения в присъщата рискова среда на третия по важност здравен център. С други думи, че сме в границите на статистически допустимото.

— Успяхте ли да намерите нещо?

— Не. Пациентите бяха на различни етажи, с различен персонал и различни лекари. Но не съм се отказал.

— Добре! — въздъхна Лори. — Доволна съм, че вие сте начело на това и че имах шанса да успокоя съвестта си. — Тя се изправи, но в същия момент й се прииска да не го бе правила, вече не можеше да седне от страх да не изглежда притеснена. Проблемът беше Джак. Всъщност, напоследък се оказваше, че винаги проблемът е Джак. Беше й приятно да разговаря с този мъж и това чувство я караше да изпитва неудобство. — Е, благодаря ви, че ме изслушахте — добави тя и протегна ръка към Роджър, като се опитваше да възвърне контрола над себе си. — Беше ми приятно, че се запознахме. Както вече споменах, ще получа копия от картоните и най-добрият ни токсиколог ще ги прегледа. Ще ви се обадя, ако излезе нещо.

— Оценявам го. — Роджър стисна ръката й, но не я пусна. — А сега мога ли аз да ви попитам нещо?