Робин Кук - Маркер

Без никакво колебание и без да обръща внимание на протестите на Лори, тя се отправи към дъното. Лори я гледаше как си проправя път между масите. След малко спря до един мъж със светлокестенява коса и го потупа по рамото. Той се изправи, беше с цяла глава по-висок от Сю и Лори предположи, че е с ръста на Джак. Разговаряха няколко минути, след това Сю посочи с пръст към нея. Лори усети, че се изчервява и наведе глава към подноса си. Последния път, когато бе проявила подобна скромност, бе в прогимназията и макар тогавашният епизод да бе завършил добре, сега се чувстваше неудобно.

Изминаха още пет-шест минути. Тя отклони поглед към празния фонтан навън, питайки се дали да не си тръгне, но в този момент Сю я побутна. Обърна се и очите й срещнаха усмихнатото лице на привлекателен и със силно излъчване мъж, който стоеше до приятелката й. Можеше да мине за гребец или за човек, който прекарва много време на слънце. Беше добре поддържан, носеше тъмносин костюм с бяла риза и цветна вратовръзка. Отгоре бе облякъл снежнобяла колосана престилка, като тази на Сю. Излъчваше изисканост, финес, дори елегантност, с което подчертано изпъкваше измежду останалите, старомодно облечени лекари. Колкото до носа му, Лори реши, че си е съвсем добре.

— Искам да те запозная с д-р Роджър Русо — каза Сю и стисна силно рамото й.

Лори се изправи и стисна протегнатата към нея ръка. Беше топла и силна. Вдигна поглед нагоре и с изненада установи, че очите му са бледосини. След размяната на обичайните за подобни случаи любезности, Лори потръпна вътрешно. Все едно се бе върнала в прогимназията.

— Моля, наричайте ме Роджър — произнесе мъжът сърдечно.

— А вие мен — Лори — добави тя, възвръщайки си дар словото. Усмивката му бе наистина привлекателна.

— Сю спомена, че разполагате с някаква конфиденциална информация, която искате да споделите с мен.

— Да наистина — кимна Лори. — Сигурно ви е споменала също така, че искам да остана анонимна. В обратен случай рискувам работата си. За съжаление, вече съм се парила.

— Няма да имате никакви проблеми по отношение на сигурността. Давам ви думата си. — Той огледа претъпканото кафене. — Това май не е най-доброто място за конфиденциални разговори. Мога ли да ви поканя в скромния си, но подходящ за тази цел, офис?

— Може би наистина е добре — съгласи се Лори. Тя погледна към Сю, която кимна, ухили се, махна за довиждане и се отдалечи с празните подноси.

Лори последва Роджър, който с труд си пробиваше път през претъпканото кафене. След малко спря и я изчака.

— Офисът ми е един етаж по-горе и обикновено се качвам по стълбите. Имате ли нещо против?

— Не, по дяволите! — поклати глава тя, изненадана, че се беше сетил да я попита. — Сю ми каза, че сте работил в „Лекари без граници“.

— Наистина съм работил там. Около двайсет години.

— Впечатлена съм — усмихна се Лори. — Но как стана така, че се присъединихте към тях?

— Когато завърших стажа си по инфекциозни болести в средата на осемдесетте, търсех някакво приключение. Бях идеалист, който иска да промени света. Това ми се стори подходящо.

— Намерихте ли приключение?

— Без съмнение, а така също и подготовка в болничната администрация. Но имаше и известно разочарование. Липсата дори от най-елементарно медицинско обслужване в по-голямата част от света е направо потресаваща. Но това не ме стресна.

— Къде бяхте?

— Първо в Южния Пасифик, след това в Азия и накрая в Африка. Сигурно към направил една обиколка около земята.

Лори си спомни пътуването си до Западна Африка с Джак и се опита да си представи как би работила на такова място. Преди да е споменала преживяванията си, Роджър мина напред и отвори вратата срещу стълбището.

— Кое ви накара да напуснете организацията? — попита тя, докато се движеха към административната зона. Беше впечатлена, че макар и относително нов в болницата, той поздравяваше по име всички срещнати.

— Отчасти разочарованието, че не съм в състояние да променя света, отчасти защото изпитвах нужда да се върна у дома, да се установя и да имам семейство. Винаги съм се възприемал като човек за семейство, но това не можеше да стане в Чад или в далечна Монголия.

— Романтично — каза Лори. — Значи любовта е, която ви върна от пустошта на Африка?

— Не съвсем — въздъхна Роджър, докато я пропускаше да влезе в застланото с дебели килими спокойно административно царство. — Тук не ме чакаше никой. Аз съм като прелетните птици, които инстинктивно се завръщат да свият гнездо там, където са се родили, надявайки се да намерят своята сродна душа. — Той се засмя и махна с ръка на секретарката.