Робин Кук - Маркер

— Не правим ли точно това? — Веднага бе предположил накъде бие и не можеше да сдържи сарказма в гласа си. Макар да знаеше, че тонът му не е най-подходящият, не можеше да се въздържи. Сарказмът бе защитна реакция, която бе развил през последните десет години.

Лори понечи да отговори, но той вдигна ръка:

— Съжалявам. Не искам да прозвучи безчувствено, но имам необяснимото подозрение накъде води този разговор, а сега не е най-подходящият момент. Съжалявам, Лори, но трябва да съм в моргата след час, а още не съм си взел нито душ, нито съм се облякъл, нито съм закусил.

— Джак, никога не е подходящият момент.

— Добре, нека го кажа по следния начин: това е възможно най-лошият момент за такъв вид сериозни, емоционални разговори. Шест и половина сутринта в понеделник, след дълъг уикенд, и трябва да излизам за работа. Ако нямаш нищо против, през последните два дни имаше поне дузина случая, в които можеше да кажеш за какво става дума и тогава щях да се радвам да поговорим.

— О, глупости! Да си го кажем направо, ти никога не искаш да говорим за това. Джак, в сряда ставам на четиридесет и три. Четиридесет и три! Не мога да си позволя лукса да проявявам търпение. Не мога да те чакам да решиш какво искаш да правиш. Скоро ще вляза в критическата.

Джак се вгледа в синьо-зелените й очи. Беше ясно, че няма намерение да се примири лесно.

— Добре — каза той и издиша шумно, сякаш бе отстъпил. Отмести поглед надолу към босите си крака. — Какво ще кажеш да поговорим довечера, след вечеря?

— Искам да говорим сега! — натърти Лори последната дума. Тя се протегна и вдигна нагоре брадичката му — Агонизирах през цялата нощ, докато ти си спеше спокойно. Никакво отлагане повече!

— Лори, трябва да си взема душ. Казвам ти, в момента няма време за това.

— Обичам те, Джак. — Тя взе ръката му, за да го задържи. — Но се нуждая от повече. Искам да се омъжа и да имам деца. Искам да живея на някое по-хубаво място от това. — Тя отдръпна ръката си и направи кръг с нея да покаже лющещата се боя, голите крушки, леглото без табла, двете нощни шкафчета, които представляваха празни дървени каси от винени бутилки, изправени отстрани и тясното бюро. — Не държа да е Тадж Махал, но това тук е абсурдно.

— А аз през всичкото това време съм си мислил, че четири звезди са ти били напълно достатъчни.

— Спести си сарказма, ако обичаш — озъби му се тя. — Малко лукс не би навредил, като се има предвид колко тежка е работата ни. Но не това е въпросът. Връзката ни, както изглежда, те удовлетворява, но съвсем не е достатъчна за мен. Това е заключението.

— Отивам да си взема душ — обяви Джак.

Тя се усмихна горчиво:

— Добре. Вземи си душ.

Джак кимна и се приготви да каже нещо, но промени мнението си. Обърна се и изчезна в банята, оставяйки вратата открехната. Миг по-късно се чу пускането на душа и звукът на шуртяща вода по завесата.

Тя издиша. Трепереше от изтощение и емоционален стрес, но бе горда от себе си, че не пророни и една сълза. Мразеше, когато плаче в подобни ситуации. Представа нямаше как бе успяла да се сдържи сега, но беше доволна. Сълзите никога не помагаха, по-скоро я поставяха в неизгодна позиция.

След като навлече един халат, тя влезе в килера за куфара си. Конфронтацията с Джак я беше облекчила. Като отговаряше точно както тя беше очаквала той само я улесни да направи онова, което бе решила преди събуждането му. Отвори определените за нея чекмеджета на скрина и започна да вади нещата си и да ги опакова. Вече приключваше, когато чу душа да спира и миг по-късно на прага застана Джак, който енергично попиваше водата от косата си. Когато погледна към Лори и куфара, той спря рязко.

— Какво правиш, по дяволите?

— Мисля, че е съвсем ясно какво правя — отвърна тя. Известно време той не каза нищо, просто я гледаше как продължава да подрежда багажа си.

— Отиваш твърде далеч — произнесе той най-накрая. — Не бива да си тръгваш.

— Аз пък мисля да го направя — отвърна тя, без да го поглежда.

— Чудесно! — В гласа му се прокрадна остра нотка. Той се затътри назад, като продължаваше да се бърше.

Изчака го да излезе от банята и влезе вътре. Преднамерено подчертано заключи вратата, въпреки, че обикновено я оставяше отворена. Вече напълно облечена и готова, се отправи към кухнята и се присъедини към Джак, който закусваше студени мюсли и плод. Никой от тях не си даде труд да сяда на пластмасовите столове. И двамата бяха вежливи и единствените думи, които размениха бяха „извинявай“ или „съжалявам“, докато обикаляха около хладилника. Заради тясното помещение бе невъзможно да се разминат, без да се докосват.