Робин Кук - Маркер

Тя отново въздъхна. Преди съвсем съзнателно се опитваше да избягва да разстройва Джак, но сега пет пари не даваше. Беше решила да говори с него отново, макар да знаеше, че това е нещо, което той старателно отбягва. Но този път тя бе решила, че трябва да има някаква промяна. В края на краищата защо трябваше да се примирява да живее ужасен живот в апартамент, подхождащ повече на двойка бедни докторанти, отколкото на сертифицирани съдебни патолози, каквито тя и Джак бяха, и да поддържа връзка, в която разговорите за женитба и деца бяха едностранно забранени?

Е, не всичко бе толкова лошо. Що се отнася до кариерата й, по-добре не можеше и да бъде. Тя обичаше работата си на патолог в Патологическия център в Ню Йорк, където работеше от тринайсет години и се чувстваше щастлива, че има такъв колега като Джак, с когото може да споделя опита си. И двамата благоговееха пред интелектуалното предизвикателство на съдебната патология; всеки ден научаваха нещо ново. И двамата не понасяха посредствеността, и двамата се бяха изключили от политическата потребност да са част от бюрокрацията. И все пак колкото и съвместими да бяха в работата, това не компенсираше натрапчивото й желание за семейство.

Джак внезапно се раздвижи и се търкулна по гръб. Лори се загледа в отпуснатото му лице. В нейните очи той бе красив мъж с късо подстригана светлокестенява коса, в която вече се прокрадваха бели нишки, гъсти вежди и силни, остри черти, обикновено омекотени от лека усмивка дори по време на сън. Тя го възприемаше като агресивен, но и любезен, самоуверен, но и скромен, предизвикателен, но и великодушен, а най-често — като игрив и забавен. С бързия си ум и чувство за хумор животът с него никога не бе скучен и еднообразен, особено с младежкия му ентусиазъм да поема рискове. Като минус можеше да посочи ината му, когато ставаше дума за женитба и деца.

Лори се наведе към Джак и се вгледа в него отблизо. Той определено се усмихваше, което събуди отново раздразнението й. Не беше честно той да е толкова доволен от състоянието на нещата в момента. Макар да бе сигурна в чувствата си и да вярваше, че и той я обича, нежеланието му да поеме ангажимент направо я изкарваше от релси. В началото го разбираше: той преживяваше трагедията от загубата на първата си съпруга и малките си дъщери в самолетна катастрофа. Знаеше, че изпитва чувство за вина, че трагедията се бе случила след посещение на семейството му, когато се е преместил да работи в друг град. Знаеше също, че след случая е страдал от тежка реактивна депресия. Но от онзи трагичен ден бяха изминали тринайсет години. Лори се беше опитвала да бъде чувствителна към неговите нужди и бе търпелива, когато най-накрая започнаха да се срещат и да излизат заедно. Но сега, четири години по-късно, тя усещаше, че е изчерпала лимита си. В края на краищата и тя имаше нужди, нали така?

Алармата на часовника разби тишината. Ръката на Джак се протегна и натисна копчето, след което се върна в топлината на завивките. За пет минути спокойствието в стаята се възвърна и Джак отново потъна в сън и задиша равномерно и дълбоко. Това бе част от сутрешния ритуал, който Лори никога не виждаше, защото Джак винаги ставаше преди нея. Тя беше нощна птица и обичаше да чете, преди да изгаси лалетата, оставайки много след полунощ. Още от първите дни на съвместното им съжителство се бе научила да спи въпреки будилника, като знаеше, че Джак има грижата за него.

Когато алармата се включи за втори път, той я изключи, отхвърли чаршафите и спусна крака на пода с гръб към Лори. Тя го гледаше как се изправя, чуваше прозяването му, докато търка очи. Той стана и се затътри към банята, без да го е грижа, че е гол. Лори сложи ръце на тила си и го загледа: въпреки, че бе раздразнена, трябваше да признае, че гледката е приятна. Чу го, че пуска водата от тоалетното казанче. Когато отново се появи, продължи да трие очи, докато минаваше откъм нейната страна на леглото, за да я събуди.

Наведе се да я хвана за раменете и да я разтърси леко, както винаги, но се спря, когато видя, че очите й са отворени и го гледа.

— Ти си будна? — Веждите му се вдигнаха въпросително. — Инстинктивно беше усетил, че нещо не е както трябва.

— Не съм заспивала повторно след полунощната ни среща.

— Беше хубаво, а? — каза той, надявайки се, че хуморът му ще разсее раздразнението й.

— Джак, трябва да поговорим — произнесе тя равно, седна и събра одеялото пред гърдите си. Беше заковала предизвикателно очи в него.