Робин Кук - Маркер

— Тази сутрин претърпя операция — каза баща й. — Добре е. Всъщност, дори е много весела.

Лори се надигна от стола:

— Операция? Какво се е случило? Нещо спешно ли е било?

— Не. Беше се записала предварително. За съжаление, майка ти претърпя мастектомия за рак на гърдата.

— Боже мой! Представа нямах. Говорих с нея в събота. Не ми спомена нищо за никаква операция или за рак.

— Познаваш майка си, знаеш как обича да игнорира неприятните неща. Тя категорично настояваше да не ти съобщаваме, докато не мине.

Лори погледна към Рива. Тъй като бюрата им бяха съвсем близо едно до друго в малкия офис, приятелката й можеше да чуе какво си говорят двете страни. Рива завъртя тъмните си очи и поклати глава.

— В какъв стадий е ракът? — попита Лори загрижено.

— В съвсем ранен, без видими нодални усложнения. Изглежда всичко ще се оправи. Прогнозите са отлични, макар че ще се наложи да премине и през друго лечение.

— Казваш, че се чувства добре?

— Наистина много добре. Вече се храни нормално.

— Мога ли да говоря с нея?

— За съжаление това е малко трудно. Не съм в стаята й в момента, намирам се в сестринската стая. Надявам се да можеш да минеш днес следобед да я видиш. Има още нещо, за което бих искал да говоря с теб.

— Разбира се, ще дойда. — Лори остави слушалката.

— Наистина ли нищо не знаеше за това?

— Нищичко. Нямах и най-далечна представа. Не знам да се ядосвам ли, да се обиждам ли или да ми е мъчно. Що за семейство! Не мога да повярвам. Почти на четиридесет и три съм и съм лекар, а майка ми ме третира като дете. Представяш ли си, искала да ме предпази?

— В нашето семейство е тъкмо обратното. Всеки знае всичко за всички. Малко прекалено е, ако ме питаш, не съм привърженик на такива отношения. Най-добре е да бъде нещо по средата.

Лори се изправи и се протегна. Изчака моментът на смайване да отмине. Умората й се беше върнала. Взе сакото от закачалката на вратата и си помисли, че ако трябваше да избира, сигурно щеше да избере да живее в семейство като на Рива. Двете бяха на една и съща възраст.

— Искаш ли да поема телефонните ти разговори? — попита Рива.

— Стига да нямаш нищо против, особено тези от Морийн и Питър. Остави ми бележка на таблото. Скоро се връщам. Няма да мъкна куфара със себе си.

Тя излезе бързо и в първия момент се поколеба дали да не се отбие при Джак да му каже за майка си, но се отказа. Сигурно щеше да прояви съчувствие, но не й се искаше да рискува за днес повече. Подчертаното му безгрижие днес й стигаше.

Навън дъждът вече беше спрял и можеше по-лесно да хване такси. След половинчасово обикаляне най-сетне слезе пред стълбите на Университетската болница. Какво ли имаше предвид баща й като каза, че иска да поговорят за още нещо, свързано с болестта на майка й? Звучеше малко уклончиво.

Болничният коридор жужеше в този час, когато хората идваха на свиждане на близките си. Лори се отби на информацията, за да разбере в коя стая се намира майка й, укорявайки се, че не се е сетила да попита баща си. После взе съответния асансьор за нагоре, отмина сестринския пункт и продължи, без някой да й обърне внимание. Това беше ВИП-крилото, което означаваше, че подовете са с килими, а по стените висят оригинални картини.

Вратата към стаята на майка й беше отворена като повечето останали и тя влезе направо. Видя майка си в типичното за болниците легло с предпазни релси и система, която стигаше до лявата й ръка. Седеше, подпряна на безброй възглавници, облечена в копринен розов халат, вместо в обичайните болнични одежди. Средно дългата й прошарена коса, обикновено бухнала в едри вълни, сега изглеждаше сплескана като старомодна шапка за баня; негримираното й лице имаше сивкав цвят, лицевите кости изпъкваха под изтънялата кожа, а очите й бяха хлътнали като при дехидратация. Изглеждаше крехка и уязвима и макар да бе по начало дребна, сега направо се губеше в голямото болнично легло. Сякаш бе остаряла от миналата седмица, когато двете се срещнаха, за да обядват заедно. Тогава и дума не стана за рак или за предстояща хоспитализация.

— Влез, скъпа — помаха майка й със свободната си ръка — Вземи си един стол. Баща ти ми каза, че ти е звънял. Не исках да те тревожа, преди да постъпя тук. Толкова е глупаво. Не си струва човек да се тревожи за такива неща.

Лори погледна към баща си, който седеше в пластмасов стол до прозореца и четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Той вдигна глава, кимна й и се усмихна изнурено, след което отново се върна към вестника си.