Робин Кук - Маркер

— Давам едно пени да ми кажеш какво мислиш — чу тя глас зад себе си.

Вдигна глава. В рамката на вратата стоеше Джак, олицетворение на непринудеността в карираната си риза и избелели джинси.

— Вдигам до четвърт долар — добави той. — Откакто научих тази фраза, инфлацията доста се вдигна. Така че знам колко са ценни мислите ти. — На бузите му се появиха дяволити трапчинки, макар че устните му бяха стиснати в плътна черта. Бяха приятели от десет години и любовници от четири. Непочтителната му веселост и сарказъм в някои моменти можеха да бъдат изтощителни и това бе един от тях.

— О, ти снизходи да разговаряш с мен?

Усмивката му се стопи.

— Разбира се, че искам да говоря с теб. Що за въпрос?

— Като се изключи кратката професионална размяна на мнения в началото, когато влязох в залата, ти ме игнорираш през цялата сутрин.

— Игнорирам те? — вдигна вежди Джак. — Май трябва да ти напомня, че тръгнахме за работа поотделно, което беше повече твое, отколкото мое решение, пристигнахме по различно време и оттогава се занимавам със собствените си случаи.

— Работим всеки ден, но това не ни е пречило да разговаряме почти непрекъснато, особено когато сме в една и съща стая. Аз дори дойдох до масата ти и ти зададох директен въпрос.

— Не съм те видял, нито пък съм те чул. Честна скаутска. — Усмивката му се върна.

Лори въздъхна. Предизвикваше я да каже, че не му вярва, но какво я беше грижа?

— Чудесно, превъзходно, а сега ме чака работа. — Тя се обърна отново към листчето с телефонния номер.

— Не се съмнявам — каза Джак, отказвайки да захапе въдицата или да си тръгне. — Какви случаи имаше тази сутрин?

Лори вдигна глава, но не го погледна.

— Единият беше рутинен и по-скоро безинтересен. Другият — разочароващ.

— В смисъл?

Обещах на родителите на онзи мъж, който е починал в „Манхатън Дженерал“ да разбера какво му се е случило и да им съобщя веднага, но аутопсията беше чиста; нямаше каквато и да е патология. Сега трябва да им звънна и да кажа, че се налага да изчакаме микроскопските изследвания, за да сме сигурни. Знам, че ще бъдат разочаровани, както съм разочарована и аз.

— Джанис ми съобщи за този случай — каза Джак. — Не откри ли емболия?

— Нищо!

— А сърцето?

— Сърцето, белите дробове и големите кръвоносни съдове бяха напълно нормални.

— Бих се обзаложил, че ще откриеш нещо със сърдечносъдовата система или може би микро емболии в мозъчния ствол. Взе ли съответните проби за токсикология? Това е второто, за което бих помислил.

— Направих го — отвърна Лори. — Освен това взех предвид, че му е приложена анестезия преди по-малко от двадесет и четири часа.

— Съжалявам, че не се е получило. При мен беше обратното. Всъщност, трябва да кажа, че моите случаи бяха забавни.

— Забавни!

— Самата истина! Двата от тях показаха напълно противоположното на онова, което всеки би си помислил.

— Как така?

— Първият случай беше на онази известната психоложка.

— Сара Кромуел.

— По общо мнение било е брутално убийство по време на сексуално нападение.

— Видях ножа, не помниш ли?

— Точно това заблуди всички. Значи си видяла, че няма друга рана и че не е била изнасилена.

— Как би могла всичката онази кръв, която беше описана, да изтече от една-единствена, несмъртоносна прободна рана?

— Не е.

Джак хвърли на Лори лека очаквателна усмивка. Тя извърна очи. Не беше в настроение за игрички.

— Е, откъде се е взела тогава?

— Някакво предположение?

— Защо ти не ми кажеш?

— Мисля, че щеше да се сетиш, ако помислеше малко. Видя колко е мършава нали?

— Джак, ако искаш да ми кажеш — кажи ми. Защото трябва да проведа телефонния си разговор.

— Кръвта беше от стомаха й. Оказа се смъртоносно задръстване от храна, причинило разкъсване на стомаха и долната част на хранопровода. Явно е страдала от булимия и е била на ръба. Можеш ли да повярваш? Всички очакваха убийство, а излезе, че е нещастен случай.

— Ами ножа, който стърчеше между бедрата й?

— Ето това беше загадката. Сама си го е причинила, но не е имала намерение. В последните си мигове, докато е повръщала кръв и е прибирала сиренето в хладилника, се е подхлъзнала в собствената си кръв и е паднала върху ножа, който е държала. Толкова ли е чудно? Ще ти кажа само, че е подходящ случай за представяне на четвъртъчната ни конференция.

Лори се вгледа в доволното му лице. Историята беше докоснала една тайна струна в душата й. Беше време, когато тя имаше проблеми след смъртта на брат си, което я бе довело до анорексия и булимия. Това беше тайна, която не бе доверила никому.