Робин Кук - Маркер

Лори се взря в тъмните очи на баща си. Хвана се, че клати глава. Макар отношенията им да бяха обтегнати, особено след смъртта на брат й, макар той да не се държеше като неин баща, тя не можеше да повярва, че бе изрекъл всичките тези думи без никаква топлина. В миналото бе приписвала пълната му незаинтересованост на необходимостта от защитен механизъм срещу ежедневния стрес в болницата. През първата година на стажа си бе асистирала при операции и знаеше колко натоварваща е. Знаеше също, че пациентите му оценяваха неговата безпристрастност, интерпретирайки я по-скоро като връх на увереността, отколкото като недостатък на характера. Но Лори ненавиждаше това.

— Благодаря за тази изключително полезна консултация — изрече тя, като едва сдържаше сарказма в гласа си. Насили се да се усмихне, преди да се обърне и да се върне край леглото на майка си.

— Разстрои ли те, скъпа? — попита Дороти при влизането й. — Лицето ти е червено като цвекло.

В първия момент Лори не отговори. Беше притиснала длан към устата си, за да спре треперенето на долната си челюст. Чувствата й бяха избили на повърхността, слабост, която винаги бе презирала, особено в присъствието на хладнокръвния си баща.

— Шелдън! — извика Дороти, когато той се отпусна отново в стола си до прозореца. — Какво си й казал? Предупредих те да не я тревожиш с моите истории.

— Не съм й говорил за теб. — Той се пресегна и взе „Ню Йорк Таймс“. Разговаряхме за нея.

Джак остави химикалката и се обърна да види извития над бюрото гръб на Чет Макгавърн. Макар да беше с пет години по-млад от Джак, бяха започнали работа в Патологическия център по едно и също време и деляха един и същ офис. Наистина, разбираха се отлично, но беше абсурдно, че градската управа не може да им осигури отделни кабинети. Модерната преди половин век сграда сега напомняше динозавър, очакващ милостиня. И понеже знаеше, че динозаврите са живели преди повече от шестдесет милиона години, Джак се надяваше, че сградата в сегашната си конфигурация няма да се наложи да чака толкова дълго.

— Не мога да повярвам! — извика Джак. — Свърших. Не ми се беше случвало досега.

Чет се обърна. Имаше момчешко лице, руса коса, значително по-дълга от тази на Джак, но я носеше в същия небрежен стил. Както Джак, и той създаваше впечатление за атлетичност, но то се дължеше на почти всекидневните посещения във фитнес залата, а не на уличен баскетбол. Беше в средата на четиридесетте, но изглеждаше много по-млад.

— Какво разбираш под „свърших“? Какво си свършил?

Джак кръстоса ръце зад главата си.

— Всичките си случаи.

— Какви са тогава тези папки? — Чет посочи към внушителната купчина, заплашваща да се събори.

— Чакат лабораторните резултати.

— Голяма работа! — изхили се Чет, преди да се върне към листовете на бюрото си.

— Хей, за мен е голяма — каза Джак. Той стана наведе се, докосна с ръце пода и остана така известно време. След непривичното колоездене до службата тази сутрин чувстваше ахилесовите си сухожилия напрегнати. След малко се изправи и погледна часовника си. — Прекрасно! Едва три и половина. Чудесата никога ли не свършват? Мога да направя една обиколка на двора.

— Ако е сухо — промърмори Чет, без да вдига глава. — Защо не отидеш до спортния клуб Ел Ей. Там ще е сухо. Ако беше умен, щеше да идваш с мен на тренировки. Бях миналия петък и ще ти кажа, че мацките си ги бива. Имаше една страхотна беше облякла опънато черно трико, което не оставяше нищо за въображението.

— Току виж си се влюбил — подигра му се Джак. — Ще мине време, ще се събудиш един ден и ще си спомняш тези трудни пубертетски години със смях.

— Денят, в който ще спра да заглеждам жените, ще е денят, когато съм готов да скоча в някоя от онези чамови кутии долу под стълбите.

— Никога не ме е привличало да гледам как другите спортуват — заяде се Джак. — Ще го причисля към слабостите ти.

Той взе сакото си от облегалката на стола и излезе от офиса като си подсвиркваше. Беше един интересен и стимулиращ ден. Когато стигна до стаята на Лори, надникна през вратата, питайки се дали е променила мнението си да се върне вечерта при него. Вътре беше празно, на бюрото й лежеше отворена папка.

Джак се приближи с бавни стъпки и погледна името. Както и предполагаше, беше Шон Макгилън. Беше любопитен защо Лори и Джанис са се вторачили в този толкова ясен и прост според него случай. Всъщност, не беше негова работа, но му се виждаше странно, че и двете демонстрират непрофесионални емоции. Разлисти папката и попадна на рапорта на Джанис. Прочете го бързо. Нищо не привлече вниманието му. Като се изключи, че жертвата беше само на двадесет и осем години, в обстоятелствата нямаше нищо забележително. Може наистина да беше тъжно, да беше трагедия за семейството и приятелите на този човек, но нито на човечеството, нито на града му ставаше нещо от това. В огромен град като Ню Йорк ежедневно се разиграваха безброй лични трагедии.