Робин Кук - Хромозома 6

— Чух, че бил собственик на хотелска верига — намигна Мелани. — Защо не го помолим за малко безплатни ваучери? Сигурно няма да ни откаже…

— Той е богат, но едновременно с това и благодарен човек — рече Кандис. — Безплатните ваучери са най-малкото нещо, което ще пожелае да направи за вас. Но Кевин няма желание да го види…

— Защо бе, приятел? — попита Мелани.

— Убеждавам го, че няма да е зле, ако види и положителната страна от работата си — подхвърли Кандис.

В очите на Мелани се появи безмълвно одобрение. Тази жена схващаше нещата от половин приказка.

— Права си — кимна тя. — Нека почерпим сили от реален и жив пациент. Това несъмнено ще ни накара да се почувстваме по-добре след толкова безсънни нощи…

— Аз не мисля така — възрази Кевин.

През целия следобед се беше ангажирал с рутинни опити, просто, за да не мисли за страховете си. До известна степен се получи, но после любопитството му надделя, извика на екрана графиката на Изла Франческа и започна да си играе с наличните данни в компютъра. Ефектът беше дори по-лош от този на дима…

— Защо? — попита Мелани и сложи ръце на кръста си. — Не те разбирам…

— Трудно е за обяснение — направи опит да се измъкне Кевин.

— Опитай все пак! — настоя с предизвикателен блясък в очите младата жена.

— Видът на този пациент ще ми напомни факти, за които не желая да мисля — поясни той. — Например за това, което се случи с другия пациент…

— Имаш предвид бонобото, което е негов двойник?

Кевин кимна. По лицето му се появи червенина, която положително беше по-гъста от тази в барчето.

— Май приемаш тезата за защита на животните по-сериозно и от мен — подхвърли Кандис.

— Страхувам се, че нещата отиват далеч отвъд защитата на животните — промърмори Кевин.

Възцари се напрегната тишина. Мелани хвърли поглед към Кандис, която сви рамене с очевидното намерение да се откаже.

— Добре, достатъчно! — отсече с внезапна решителност в гласа Мелани, постави ръцете си върху раменете на Кевин и го принуди да седне на лаборантското столче. — До днес следобед бях убедена, че сме просто колеги, но сега се чувствам доста по-различно… — Лицето й с остри черти бавно се приближаваше към лицето на Кевин: — Успях мъничко да те опозная и вече не те считам за хладен сноб-интелектуалец, на какъвто ми изглеждаше преди. Мисля, че станахме и приятели. Права ли съм?

Кевин кимна и неволно потръпна под погледа на черните й очи.

— Но приятелите разговарят помежду си — продължи Мелани. — Те общуват, те споделят, не крият чувствата си, не карат околните да се чувстват неудобно. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да — кимна Кевин.

Никога досега не беше си представял, че поведението му може да предизвиква неудобство у другите.

— Мислиш, но не си сигурен, така ли? — продължи да настъпва Мелани. — Как да ти го обясня така, че да бъдеш сигурен?

— Добре де, сигурен съм — нервно преглътна Кевин.

— Толкова си плъзгав, че направо побеснявам! — театрално извъртя очи жената. — Но както и да е, това мога да го преглътна. Виж, гневното ти избухване на обед беше съвсем друга работа… Попитах те съвсем човешки какво не е наред, а ти отговори, че си престъпил някакви граници, но не желаеш да говориш за това. Приятелите не се държат така, Кевин. А нежеланието да споделиш проблемите си само ще ги задълбочи и ще отблъсне приятелите ти… Кандис мълчаливо кимаше с глава в знак на съгласие.

Кевин местеше очи от едната към другата. По лицата им се четеше решителност, особено по това на Мелани, надвесено на сантиметри от неговото. Почувства се длъжен да им предложи някакво обяснение, но не знаеше как да започне.

— Видях дим над Изла Франческа — смутено промълви той.

— Къде? — недоумяващо попита Кандис.

— Това е островчето, на което изпращаме всички трансгенетични бонобо след навършването на тригодишна възраст — поясни Мелани.

— И какво като видя този дим?

Кевин се изправи и им направи знак да го последват. Заобиколи бюрото си и посочи с пръст през прозореца:

— Видях го на три пъти — поясни той. — Винаги на едно и също място, непосредствено под варовиковите скали. Съвсем тънка струйка дим, която обаче си е все там…

Кандис присви очи. Беше късогледа, но твърде суетна, за да носи очила.

— Онова там, най-далечното ли? — попита тя. Беше в състояние да види само едно кафеникаво възвишение, което може би беше въпросната скала. Огрян от ярките лъчи на следобедното слънце, малкият архипелаг приличаше на броеница от изумрудени петна, изникнала от морето.