Робин Кук - Хромозома 6

Стоя около пет минути на ъгъла на Парк Авеню и Седемдесет и осма, просто, за да мине времето. Сега опипа възела на вратовръзката си и тръгна към входа на сградата, обозначена с номер 972 на Парк Авеню.

— Търся кабинета на доктор Андерсън — съобщи той на униформения портиер, който отвори тежката, обкована с желязо врата.

— Той има отделен вход — отвърна портиерът, стъпи на тротоара и посочи на юг.

Реймънд докосна периферията на бомбето си и тръгна нататък. Върху месинговата табелка на стената имаше надпис МОЛЯ ПОЗВЪНЕТЕ И ВЛЕЗТЕ. Подчини се на указанията, вратата покорно се отвори. Пред очите му се разкри гледка, която го накара да изпита дълбоко задоволство. Предверието се оказа пълно с антични предмети, подът беше покрит със скъп килим, по стените бяха окачени оригинали на художници от миналия век.

Пристъпи към елегантно френско писалище, зад което седеше добре облечена матрона. Тя вдигна глава и внимателно го огледа през очилата си. Името й беше изписано на красиво оформено картонче, окачено на ревера: Г-ЖА АРТЪР П. ОКИНКЛОС.

Реймънд й съобщи името си, като наблегна на професията си. От опит знаеше, че в приемните на някои лекари се отнасяха с пренебрежение към всеки извън професията.

— Докторът ви очаква — отвърна госпожа Окинклос и го помоли да седне за момент в чакалнята.

— Великолепен офис — подхвърли Реймънд.

— Естествено — рече госпожа Окинклос.

— Голям ли е?

— Да, разбира се. Доктор Андерсън е изключително натоварен лекар. Тук разполагаме с четири кабинета за прегледи плюс рентгеновото отделение.

Реймънд се усмихна. Не беше трудно да отгатне астрономическите данъци, които доктор Андерсън е плащал по тарифите на тъй наречените „производствени експерти“, определящи данъчното бреме в разцвета на периода, наречен „хонорувани медицински услуги“. Без съмнение той все още имаше малък кръг заможни пациенти, които са готови да плащат в брой за удоволствието да имат доверен лекар, но корпоративната медицина скоро щеше да ликвидира и тях.

— Предполагам, че това означава доста голям щат — подхвърли той.

— О, не — поклати глава госпожа Окинклос. — Принудени сме да ползваме услугите на една единствена медицинска сестра, просто защото в наше време е почти невъзможно да откриеш качествен персонал.

Че как иначе, усмихна се вътрешно Реймънд. Една сестра на четири кабинета за прегледи означава, че докторите се бият за нея… Замълча, огледа отличните тапепи на помещението и почтително поклати глава:

— Винаги съм се възхищавал на тези стари офиси по Парк Авеню. Изглеждат солидни, цивилизовани и внушават доверие…

— Нашите пациенти се чувстват именно така — гордо кимна госпожа Окинклос.

Една от вътрешните врати се отвори и на прага се появи отрупана с бижута възрастна дама. Скъпото костюмче от „Гучи“ висеше като парцал на кльощавата й фигура, а върху лицето й беше замръзнала презрителна гримаса, която с положителност се дължеше на безчет пластични операции. Зад нея се изправи фигурата на доктор Уолър Андерсън.

Очите му за миг срещнаха погледа на Реймънд, след което той отново насочи вниманието си към пациентката, която получи последни инструкции и беше прехвърлена на администраторката.

Реймънд внимателно го огледа. Докторът беше висок и строен мъж, от когото се излъчваше финес. Но лицето му беше някак сиво, с хлътнали бузи, а от тъжните му сиви очи лъхаше тревога. Безспорно доказателство за трудностите, които преживява, прецени безпогрешно Реймънд.

Андерсън любезно се сбогува с пациентката и кимна на Реймънд да го последва. Тръгнаха по дълъг коридор, от двете страни на който бяха кабинетите за преглед. Отвори вратата в дъното, пропусна госта и внимателно затвори след него.

Уолър Андерсън се представи сърдечно, но с очевидна резервираност. Пое шапката и палтото на Реймънд и грижливо ги окачи в стенния гардероб.

— Кафе?

— С удоволствие — кимна Реймънд.

Няколко минути по-късно минаха към същността на разговора. Доктор Андерсън се настани зад бюрото си с чаша димящо кафе, Реймънд стори същото в удобното кресло за посетители.

— Времената са доста трудни — рече той. — Особено за медиците на частна практика.

Уолър издаде някакъв звук, който прозвуча по-скоро тъжно, отколкото насмешливо.

— Нашата оферта може да промени всичко това — продължи, без да губи повече време Реймънд. — Ще имате възможност за значително увеличение на доходите, плюс съвършено обслужване на подбрани пациенти… — Беше повтарял тези думи толкова често, че те излитаха от устата му гладко, без никакви усилия.