Робин Кук - Хромозома 6

Джак изпусна въздуха от гърдите си. Направи усилия да измисли нещо друго, освен „нали ти казах“, но нищо не му дойде на ум.

— Съжалявам — едва чуто промърмори той.

— Благодаря — усмихна се Лори.

— Проляла си няколко сълзи, голяма работа — рече успокоително той. — Няма нужда да се самобичуваш…

— В такива моменти се мразя! — въздъхна тя. — Държа се безкрайно непрофесионално!

— На твое място не бих се чувствал така — рече той. — Всъщност често завиждам на хората, които могат да плачат. Имам чувството, че малко сълзи назаем няма да ми навредят…

— Когато кажеш! — кимна с усмивка тя. Тези думи на Джак потвърдиха това, което отдавна подозираше; запечатаната в душата му мъка е главното, което му пречи да бъде щастлив. — Надявам се, че това ще сложи край на малкия ти кръстоносен поход — подхвърли той.

— Нищо подобно! Гневът на Калвин потвърждава всичките ми подозрения. Двамата с Бингъм явно се готвят да напъхат под килима този инцидент и да се държат така, сякаш нищо не се е случило!

— Стига, моля те! — простена Джак. — Това с Калвин е само началото! Ако не престанеш, скоро ще се сблъскаш с далеч по-големи неприятности!

— Това ми е пределно ясно — отвърна Лори. — Спести ми лекциите, дошла съм при теб за подкрепа.

Джак въздъхна толкова силно, че пластичната маска пред лицето му за момент се замъгли.

— Добре, казвай какво искаш…

— Нищо особено — отвърна Лори. — Само да отидеш там вместо мен…

Петнадесет минути по-късно Лори напусна залата за аутопсии. Джак й показа резултатите от външния оглед, включително двете малки дупчици. Тя слушаше разсеяно, мислите й очевидно бягаха към инцидента с Франкони. А той с мъка се сдържа да не я наругае отново.

— Край на външния оглед — обяви най-сетне той. — Започваме същинската аутопсия.

— Беше крайно време! — направи гримаса помощникът му.

Залата вече започваше да се пълни с патолози, количките с труповете тихо поскърцваха по излъскания под. За разлика от друг път, двамата бяха далеч от приключване.

Игнорирайки приятелските закачки на колегите си, отнасящи се до обезглавения труп на масата, Джак направи опит да се концентрира. Традиционната техника за аутопсиране нямаше да му свърши работа, налагаше се да обмисли всеки ход. За разлика от Вини, той не усещаше хода на времето. И прецизността му отново бе възнаградена. Макар и силно обезобразен от огнестрелните рани, черният дроб разкри някои любопитни подробности, които със сигурност щеше да пропусне при рутинен преглед. В краищата на vena cava и хепатичната артерия личаха едва забележими остатъци от хирургически конец, а шевовете в тази област бяха нещо, което не се среща всеки ден. Хепатичната артерия снабдява черния дроб с прясна кръв; a vena cava е най-голямата вена в коремната кухина. Не успя да открие шевове по спомагателните вени, просто, защото те бяха почти изцяло отнесени от изстрелите.

— Хей, Чет, я ела насам! — подвикна той.

Чет Макгавърн беше колегата, с когото разделяха кабинета горе. В момента се трудеше на една от близките маси. Чул гласа на приятеля си, той остави скалпела и се приближи. Вини се дръпна да му направи място.

— Нещо интересно ли си открил? — попита той и се надвеси над отворения корем.

— Да — кимна Джак. — Един куп сачми за едър дивеч, плюс няколко васкуларни шева…

— Къде?

— Ей, тук — посочи с върха на скалпела си Джак.

— Аха — кимна Чет и с уважение добави: — Браво на теб! Значителна ендотелеза липсва, което означава, че става въпрос за скорошна операция…

— И аз така си помислих — кимна Джак. — Била е направена преди два-три месеца, максимум шест…

— Изводи? — вдигна глава Чет.

— Повече от ясни — ухили се Джак. — Шансовете за идентификация на този труп току-що скочиха с хиляда процента! — Изправи се, изпъна рамене и доволно се протегна.

— Жертвата е претърпяла коремна операция — кимна Чет.

— Но какво от това? Един куп народ се е подлагал на подобни операции…

— Не и на тази — поклати глава Джак. — Шевовете по vena cava и хепатичната артерия рязко стесняват кръга… Готов съм да се обзаложа, че този човек е бил подложен на операция за присаждане на черен дроб, при това сравнително неотдавна.

Реймънд Лайънс дръпна ръкава на скъпата си риза и хвърли поглед на хронометъра „Пиаже“ с дебелината на лист станиол. Часът беше точно десет. Обичаше да е точен на деловите си срещи, но избягваше да подранява. Винаги беше считал, че подраняването е признак на слабост и го поставя в неизгодна позиция при преговорите.