Робин Кук - Хромозома 6

— Че какво като е видял пушека? — сви рамене Зигфрид. — Тоя май е по-зле и от теб!

— Мисли, че бонобите са открили огъня — поясни Бъртрам. — Не го каза директно, но го усетих…

— Как така са открили огъня? — втренчи се в него управителят. — Искаш да кажеш, че си палят огън да си готвят, или нещо подобно? — Смехът му приличаше по-скоро на презрително ръмжене. — Не мога да ви разбера вас, цивилизованите американци! Попаднете ли в джунглата, започвате да се страхувате и от сянката си!

— Знам, че това е прекалено — промърмори Бъртрам. — Никой друг не е виждал този дим, който вероятно се дължи на паднала мълния… Проблемът е там, че той настоява да отиде и да провери на място.

— Никой няма да се доближава до острова! — отсече без колебание Зигфрид. — Там могат да ходят само ловните екипи, при това в точно определено от мен време! Изключение може да има само за онзи пигмей Кимба, който отговаря за хранителните доставки.

— Казах му това — кимна Бъртрам. — Не мисля, че ще направи нещо по своя инициатива, но все пак реших, че не е зле да си информиран…

— Правилно си решил — кимна Зигфрид и раздразнено изръмжа: — Какво си въобразява тоя задник? Не мога да го понасям!

— Има и още нещо — въздъхна Бъртрам. — Казал е на Реймънд Лайънс за пушека…

Зигфрид стовари здравата си ръка върху бюрото с такава сила, че Бъртрам подскочи. После стана и се приближи до прозореца с полуспуснати щори, от който се виждаше площадът. Тежкият му поглед се закова върху болничния комплекс. Още при първата си среща с онзи книжен плъх изпита непреодолимо отвращение към него. А когато разбра, че му дават втората най-добра къща в градчето, отвращението му се превърна в гореща омраза. Тази къща беше определил за един от верните си сътрудници.

— Гадно копеле! — скръцна със зъби той. Дланта му се сви в огромен юмрук.

— Научно-изследователската му дейност е пред приключване — рече Бъртрам. — Ще бъде жалко, ако накрая вземе да обърка нещата…

— Как е реагирал Лайънс?

— Казал му, че страда от прекалено развинтено въображение.

— Май трябва да го сложим под наблюдение — въздъхна Зигфрид. — Нямам намерение да позволя на някакъв смахнат тип да постави програмата ни под заплаха, просто, защото е прекалено съблазнителна…

— Това е по твоята част — изправи се Бъртрам и тръгна към вратата, доволен от свършената работа. Семето на съмнението беше посято в главата на Шпалек…

Комбинацията от евтино червено вино и недостатъчно сън принуди Джак да намали темпото на обичайната сутрешна колоезда към работното място. Обикновено се появяваше в залата за идентификация на Патологическия център някъде около седем и петнадесет. Но днес, хвърляйки поглед към стенния часовник в приземието на моргата, той с тревога установи, че минава седем и двадесет и пет. Не беше закъснял, но не обичаше да нарушава правилата, които сам си беше определил. Чрез дисциплината по отношение на работата лекуваше неизбежните пристъпи на депресия и системата действаше напълно задоволително.

Първата му работа беше да напълни една чаша с кафе от общата кафеварка. Дори ароматът на горещата течност му подейства добре. Рефлекторните реакции на Павлов, рече си той и отпи една глътка. Вкусът беше божествен, леките пристъпи на махмурлук бързо изчезнаха. Какво нещо е внушението, рече си той, отчел факта, че кофеинът не може да действа толкова бързо.

Насочи се към помощника си Вини Амендола, чиято смяна се застъпваше с нощното дежурство. Както обикновено, той се беше паркирал зад едно от металните бюра със сутрешния вестник в ръце.

Дръпна кранчето на вестника и надникна в лицето му. Вини наближаваше тридесетте, беше в окаяно физическо състояние, но чертите на италианското му лице бяха красиви. Джак искрено завиждаше на гъстата му черна коса, отбелязвайки тъжния факт, че от година насам собствената му светло кестенява коса беше започнала да отънява на темето.

— Хей, Айнщайн! — подвикна той. — Какво пише във вестника за инцидента с трупа на Франкони?

Двамата често работеха в екип и изпитваха взаимно уважение към духовитостта, бързите реакции и черния си хумор.

— Не знам какво пише — промърмори Вини и направи опит да изтръгне любимия си вестник от лапите на Джак. Снощи „Никс“ бяха загубили поредния мач от НБА и той се чувстваше нещастен.

По челото на Джак се появиха недоумяващи бръчки. Вини съвсем не беше гений в областта на науката, но по отношение на последните новини беше всепризнат капацитет. Четеше вестниците от първата до последната страница и запаметяваше всичко.