Робин Кук - Фатално лекарство

После желязото отново се вдигна нагоре. Този път нямаше какво да му попречи и ударът попадна точно там, където беше насочен — върху темето. Черепът се пръсна на хиляди дребни късчета, твърдият метал проникна дълбоко в мозъка.

Ходжис тежко се стовари на пода, светлината в очите му бързо угасна.

— Наближаваме реката — каза Дейвид Уилсън и хвърли поглед към дъщеря си Ники, седнала отпред до него. — Знаеш ли как се казва?

Ники извърна махагоновите си очи към него и отметна кичурче коса от челото си. Дейвид рискува да отдели поглед от пътя и да го насочи право в очите на детето, в които сякаш играеха слънчеви зайчета. Те имаха цвят на пчелен мед и съвпадаха с цвета на косата му.

— Знам имената на три реки — каза с категоричен тон Ники:

— Мисисипи, Нил и Амазонка. И понеже нито една от тях не минава през Нова Англия, ще призная, че не знам…

Дейвид се засмя, съпругата му на задната седалка стори същото.

— Какво е толкова смешно? — попита с достойнство Ники.

Дейвид погледна в огледалцето за обратно виждане и срещна очите на Анджела. И двамата мислеха това, което често бяха говорили помежду си: Ники често казва неща, които звучат прекалено логично и зряло за нейните осем години. Изпитваха гордост от този факт и го приемаха като безспорно доказателство за интелигентността на детето си. Същевременно си даваха сметка, че дъщеря им расте бързо и благодарение на проблемите си със здравето.

— Защо се смеете? — настоя детето.

— Питай майка си — отвърна Дейвид.

— Не, баща ти ще ти обясни по-добре — обади се Анджела.

— Какво ви става, бе хора? — изрази протеста си Ники. — Това не честно! Но мен хич не ме е грижа дали се смеете, или не, защото мога и сама да открия името на тази река! — Ръцете й сръчно измъкнаха пътната карта от жабката.

— Пътуваме по Магистрала 89 — подсказа й Дейвид.

— Знам! — троснато отвърна Ники. — Не ми трябва помощ!

— Моля за извинение — широко се усмихна Дейвид.

— Ето! — извика след малко момиченцето и извъртя картата така, че баща й да може да я види. — Река Кънектикът, точно като името на щата!

— Права си — кимна Дейвид. — И какво разделя тя?

Ники сведе поглед към картата, помълча малко и обяви:

— По нея минава границата между Върмонт и Ню Хемпшър.

— Точно така — кимна Дейвид и махна с ръка: — А ето я и самата река…

Утихнаха докато синьото 11-годишно волво-комби прекосяваше моста. Мътната вода под него се точеше на юг.

— Мисля, че снегът в планината продължава да се топи — отбеляза Дейвид.

— А ще видим ли планината? — попита Ники.

— Разбира се. Казва се Зелената планина.

Малко след моста магистралата правеше лек завой на северозапад.

— Вече сме във Върмонт, така ли? — обади се Анджела.

— Да, мамо — нетърпеливо отвърна Ники.

— Колко ни остава до Бартлет?

— Може би около час — отвърна Дейвид.

Час и петнадесет минути по-късно волвото мина покрай голяма табела, на която беше написано:

Дейвид вдигна крак от педала за газта и колата забави ход. Плъзнаха се по широк булевард, от двете страни на платното се издигаха вековни дъбове, зад които се редуваха бели дървени къщи, построени в някаква особена смесица от колониално-викториански стил.

— Приличат на извадени от картинка — отбеляза Анджела.

— Много от градчетата в Нова Англия са такива — кимна Дейвид. — Сякаш са ги извадили направо от Дисниленд.

— Понякога се питам дали копията не са по-добри от оригинала — засмя се Анджела.

Наближиха центъра, жилищата отстъпиха място на търговски и обществени сгради от червени тухли, повечето от които бяха декорирани в типично викториански стил. Най-високите от тях бяха на три-четири етажа, върху каменните плочи над входните врати беше изписана годината на строителството — най-често края на деветнадесети и началото на двадесети век.

— Вижте, има кино! — извика Ники и посочи голям рисуван плакат, който с едри печатни букви рекламираше нашумяла филмова продукция. В съседство беше пощата, над която се вееше избеляло американско знаме.

— Извадихме голям късмет с времето — отбеляза Анджела. По синьото небе се гонеха малки пухкави облачета, температурата надминаваше двадесет градуса.

— Какво е това? — извика Ники. — Прилича на автобус без колела…

— Нарича се мобилна закусвалня — засмя се Дейвид. — През петдесетте са били много популярни на запад…