Робин Кук - Фатално лекарство

Ники увисна на предпазния колан и напрегна взор.

В същинския център на града се издигаха масивни постройки от сив гранит, които имаха далеч по-внушителен вид от тухлените обществени сгради. Най-впечатляваща от тях беше Националната банка „Грийн Маунтънс“, над която се издигаше красива часовникова кула.

— Тази къща наистина е взета от Дисниленд — отбеляза Ники.

— Какъвто бащата, такава и дъщерята — усмихна се Анджела.

Стигнаха градската градина. Тревата имаше наситенозелен цвят, сякаш вече бяха в средата на лятото. Около кокетното фонтанче в центъра се виеха лехи с красиви цветя. Дейвид отби до тротоара и изключи двигателя.

— Това тук ми изглежда истински рай, особено ако го сравнявам с района около Градската болница на Бостън — отбеляза той.

— Имаме няколко часа до интервютата — погледна часовника си Дейвид. — С какво да ги запълним?

— Нека пообиколим още малко, а после ще похапнем — предложи Анджела.

— Нямам нищо против — кимна Дейвид и включи на скорост. Западно от градската градина се издигаше библиотеката — сграда от масивен гранит, също като тази на банката. Но конструкцията й беше по-различна — тя изглеждаше повече като италианска вила, отколкото като замък.

Залепено за библиотеката беше основното училище. Дейвид отби и спря, давайки възможност на Ники да го разгледа. Беше приятна на вид тухлена постройка от началото на века, към която бяха прилепени няколко спомагателни сгради, строени значително по-късно.

— Какво ще кажеш? — погледна дъщеря си той.

— Тук ли ще ходя на училище, ако се преместим? — попита Ники.

— Сигурно — кимна Дейвид. — Не допускам, че в малко градче като Бартлет има и друго основно училище…

— Хубаво е — даде неутралното си становище Ники.

Подкараха отново и бързо прекосиха търговския център на града. Веднага след него се озоваха на територията на колежа „Бартлет“. И тук сградите бяха от сив гранит с бели орнаменти — също като в центъра. Стените на повечето от тях бяха покрити с бръшлян.

— Няма нищо общо с университета „Браун“ — отбеляза Анджела. — Но е много приятно…

— Понякога се питам какво ли би се получило, ако бях учил в някой малък колеж като този — промълви Дейвид.

— Нямаше да се запознаеш с мама — отсече Ники. — Което означава, че и мен нямаше да ме има!

— Права си — засмя се Дейвид. — Точно затова се радвам, че учих в „Браун“.

Направиха широк завой и тръгнаха обратно към центъра. Прекосиха моста над поточето с впечатляващото наименование Роуринг ривър и пред очите им се появиха две стари мелници. Дейвид обясни на детето, че преди години тези мелници са били задвижвани от гореща вода. Сега в сградата на едната от тях се помещаваше някаква фирма за компютърен софтуер, но колелото й беше запазено и продължаваше да се върти с тихо поскърцване. Табелата над входа на съседната мелница съобщаваше, че там са офисите на „Компания за закачалки на дрехи «Ню Ингланд»“.

Върнаха се в центъра и Дейвид паркира до градската градина. Слязоха от колата и бавно тръгнаха по Мейн стрийт.

— Впечатляващо, нали? — прошепна Анджела. — Няма боклуци, няма драсканици по стените и най-вече — няма бездомници! Сякаш сме попаднали в друга държава!

— Какво мислиш за местните? — попита Дейвид. Имаше предвид редките пешеходци, с които се бяха разминали.

— Резервирани, но едва ли имат неприязнено отношение към чужденците — даде кратък, но точен отговор Анджела.

Дейвид спря пред магазина за железария „Стейли“, огледа рекламата над входа и кимна с глава.

— Ще вляза тук да попитам къде можем да похапнем — рече той.

Анджела кимна и дръпна Ники към витрината на съседния магазин, на която бяха изложени дамски обувки.

Дейвид се върна след броени секунди.

— За нещо леко най-подходяща е закусвалнята, но наистина добра храна предлагат в кръчмата „Айрън хорс“ — обяви той. — Аз гласувам за закусвалнята.

— Аз също — присъедини се Ники.

— Това решава нещата — кимна Анджела.

Поръчаха си хамбургери, приготвени по класическия начин от едно време: с препечени филийки, суров лук и изобилие от кетчуп. Излапаха ги с апетит, после Анджела се изправи.

— Съжалявам, но не мога да се поява на интервю без да съм измила зъбите си — обяви тя.

Дейвид отиде на касата да плати и взе едно пликче ментови бонбони.

Насочиха се към колата. По тротоара срещу тях вървеше жена, която водеше на каишка малко кученце със златиста козина.