Робин Кук - Фатално лекарство

— Хей, какво става тук? — приближи се доктор Кантор, усетил напрежението като акула, привлечена от плячката си.

— Доктор Ходжис не е доволен от начина, по който управляваме болницата — ехидно отвърна Трейнор. — Утре ще се наложи да го изслушаме…

— Без съмнение ще чуем нещо познато, нали? — ухили се Кантор. — Че не обслужваме бившите му пациенти като ВИП-персони!

— Каква черна неблагодарност! — провикна се доктор Кантор, изпреварвайки готвещия се да протестира Ходжис. — Отделяме от личното си време за благото на болницата, но в замяна получаваме единствено критики!

— Да бе, как да не отделяте от личното си време! — изръмжа Ходжис. — Не можете да заблудите никого. Ти никога не си хвърлял времето си напразно, а Трейнор използва болницата за да подхранва новородената си мания за величие! Интересът на Шерууд пък е още по-прозрачен — него го интересуват мангизите и нищо друго. А болницата е най-големият клиент на банката. За Кантор нещата са ясни — той проявява интерес към Центъра за рентгенова диагностика — онзи проклет джоинт-венчър, който приех в миг на безумие. Признавам, че това е най-голямата ми грешка като главен администратор на болницата…

— Не мислеше така когато го открихме — заядливо подхвърли доктор Кантор.

— Само защото бях убеден, че това е единственият начин да модернизираме скенера — поклати глава Ходжис. — Изчисленията показваха, че апаратурата ще се изплати за по-малко от година, но за съжаление пропуснах да взема предвид дейността на теб и колегите ти рентгенолози на частна практика, които най-безсрамно започнаха да ограбват болницата от хонорарите, които й се полагаха!

— Не ми се говори повече на тази изтъркана тема — сви рамене доктор Кантор.

— И на мен — кимна Ходжис. — Подхванах я просто защото ме ядосахте с лицемерието си. Вие нищо не правите даром, интересува ви единствено печалбата. Пациентите и обществеността са на втори план.

— Най-малко ти имаш право да говориш по този начин! — раздразнено го изгледа Трейнор. — Докато беше на служба, управляваше болницата като лично имение. Защо не кажеш откъде идваше поддръжката на къщата ти през всичките тези години?

— Какво имаш предвид? — попита с блеснали очи Ходжис.

— Въпросът ми беше пределно ясен — повиши тон Трейнор, очевидно решил да довърши опонента си.

— Не виждам какво общо има тук къщата ми — запелтечи Ходжис.

— Къде е Ван Слайк? — надигна се на пръсти Трейнор и огледа помещението. — Трябва да е някъде тук…

— Ей го там, до огъня — посочи с пръст Шерууд и на лицето му се появи доволна усмивка. Въпросите около къщата на Ходжис винаги му носеха удоволствие. Не ги повдигаше публично само защото Трейнор беше забранил да се говори на тази тема.

Ван Слайк изглежда не чуваше, че го викат. Трейнор повиши глас до такава степен, че всички разговори в бара се прекратиха. За момент настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от музиката в далечния ъгъл, край масите за билярд.

Ван Слайк бавно се надигна от мястото си. Личеше, че не му е удобно да бъде център на вниманието. Но посетителите бързо извърнаха глави и възобновиха разговорите си.

— За Бога, човече! — възкликна Трейнор. — Придвижваш се така, сякаш си на осемдесет, а не на тридесет!

— Извинявам се — равнодушно промърмори Ван Слайк.

— Искам да ти задам един въпрос — усмихна се Трейнор. — Кой се грижеше за къщата и парцела на доктор Ходжис?

Ван Слайк премести поглед върху лицето на възрастния лекар, на устните му се появи лека усмивка. Ходжис се извърна настрана.

— Е? — настоя Трейнор.

— Ние — отвърна Ван Слайк.

— Я бъди по-изчерпателен. Кои са тези „ние“?

— Екипът по поддръжка на болницата — отвърна Ван Слайк без да отделя очи от Ходжис.

— В продължение на колко време вършехте това?

— Откакто се помня… И продължаваме да го правим.

— От днес нататък спирате! — отсече Трейнор. — Ясно ли е?

— Ясно.

— Благодаря ти, Върнър — усмихна се Трейнор. — А сега иди на бара и изпий една бира за моя сметка, докато ние приключим малкия си разговор с доктор Ходжис.

Ван Слайк сви рамене и се върна на мястото си до камината.

— Нали помниш старата приказка? — извърна се с усмивка Трейнор. — Хората в стъклени къщи…

— Млъкни! — прекъсна го с дрезгав глас Ходжис, понечи да каже още нещо, но вместо това изведнъж се обърна и тръгна към вратата. Във вестибюла спря само за да грабне палтото и шапката си, после изскочи в студената нощ.