Робин Кук - Фатално лекарство

— Не мога да направя аутопсия на Марджъри Клебър — съобщи му тя.

— Защо? — спря се Дейвид и учудено я погледна.

Анджела му разказа за чутото от Уодли.

— Мисля, че тази болница няма да свърши добре — процеди през стиснати зъби той и й предаде с няколко думи разговора с Кели.

— Тези типове наистина са се побъркали! — избухна Анджела. — Нима Кели те осъжда за консилиума само защото пациентката е починала?

— Не знам какво да ти кажа — съкрушено поклати глава Дейвид.

Този Кели май ще се окаже опасен невежа, помисли си младата жена. Искаше й се да поговори още малко с Дейвид, но виждаше, че е прекалено зает.

— Кога ще свършиш с онази тълпа в чакалнята? — попита тя и махна по посока на остъклената врата.

— Нямам представа — въздъхна Дейвид.

— Какво ще кажеш да ми завъртиш един телефон, когато свършиш? Мисля да прибера Ники у дома, а след това ще дойда да те взема…

— Добра идея — кимна Дейвид.

— Тогава тръгвам, мили — усмихна му се окуражително Анджела. — А ти се дръж!

Отби се за пет минути в лабораторията, за да разчисти бюрото си, после натовари Ники в колата и потеглиха за дома.

Дейвид се обади в седем и четвърт. Анджела остави Ники пред телевизора и подкара към болницата. Валеше като из ведро, чистачките с мъка отхвърляха водата от предното стъкло.

— Какво временце, Господи! — оплака се Дейвид в момента, в който скочи в колата.

— Гадна работа — кимна Анджела и предпазливо подкара по нанадолнището към центъра на града. — Успя ли да се вземеш в ръце?

— Горе-долу — въздъхна Дейвид. — Добре, че бях затрупан с работа… Но сега ми предстои да съобщя новината на Ники. Как да го сторя?

— Кажи й истината…

— Лесно ти е на теб. Ами ако попита от какво е умряла Марджъри? На този въпрос нямам никакъв отговор!

— Аз пък продължавам да си мисля за това, което ти е казал Кели — въздъхна Анджела. — И колкото повече мисля, толкова по-ясно ми става, че в тази болница е сбъркана основната концепция на здравеопазването…

— Сбъркана е и още как! — горчиво се засмя Дейвид. — Лошото е там, че Кели заема ръководен пост. А бюрократи като него имат за цел някакви свои шантави реформи, които неизбежно водят до снижение в качеството на медицинското обслужване. За съжаление обществеността няма представа за това, което става…

— Днес пак имах контакт с Уодли — подхвърли Анджела.

— Какво иска тоя дърт мръсник?

— Този път нищо, но пак ме нарече „скъпа“ и пак се държа мазно и отвратително…

— Копелето май няма да се спре, а? — начумери се Дейвид.

— Трябва да предприема нещо, но не знам какво…

— Иди при Кантор. Той все пак е лекар, а не някой шибан бюрократ.

— Забрави ли какви бяха коментарите му за „мацките“ в Медицинския факултет? — попита мрачно Анджела.

Колата навлезе в алеята и спря на сантиметри от навеса. Въпреки това и двамата здравата се намокриха.

— Няма ли да спре този дъжд? — оплака се Дейвид. — Вече три дена вали без прекъсване!

Влязоха вътре и той се зае да запали камината. Анджела влезе в кухнята да претопли вечерята. Установил, че няма достатъчно дърва, Дейвид се спусна в мазето. Дяланите камъни на зидарията бяха влажни, въздухът тежеше от неприятната миризма, която беше доловил още през лятото, когато купуваха къщата. Добре поне, че подът е от отъпкана пръст, рече си той, докато подреждаше дървата върху протегнатите си ръце. Така мазето няма да се наводни, тъй като водата ще се просмуква през нея…

Нахраниха се и Дейвид седна пред телевизора, редом с Ники. Тази вечер, в чест на успешното оздравяване, й бяха позволили да гледа телевизия колкото желае. В продължение на няколко минути той гледаше някакво шоу с фалшив интерес, докато всъщност се чудеше как да съобщи на детето неприятната новина. Прегърна го през раменете, възползвайки се от късата пауза за реклами, въздъхна и промълви:

— Трябва да ти кажа нещо, Ники…

— Какво? — попита разсеяно детето и продължи да гали Ръсти, който се беше проснал на дивана до нея.

— Днес почина твоята учителка, Марджъри Клебър — тихо рече Дейвид.

Ники сякаш не го чу. Очите й се сведоха към ухото на Ръсти, сякаш беше забелязала нещо необичайно в него.

— Много ми е мъчно за нея, още повече, че бях нейният лекуващ лекар — добави Дейвид. — Сигурно и на тебе ти е мъчно…

— Не ми е мъчно! — неочаквано обяви Ники, отметна кичур коса от челото си и отново закова поглед в телевизионния екран.

— Няма нищо срамно да ти е мъчно за близки хора — подхвърли Дейвид. Ники рязко се завъртя и се хвърли в прегръдките му, обляна в горещи сълзи. Никога не се е притискала в мен с такава отчаяна сила, каза си трогнато Дейвид, после започна да я гали по гърба и да я успокоява.