Робин Кук - Фатално лекарство

Неспособен да се концентрира върху текущата работа, Трейнор грабна палтото си и изскочи навън. Запали колата и рязко подкара към болницата. След като отказват да построят гараж, няма да е зле лично да проверя как стои въпросът с осветлението на паркинга, рече си той. Крайно време е тези нападения да престанат!

Завари Върнър Ван Слайк в тясното помещение без прозорци, което служеше за канцелария на екипа по поддръжката. По принцип рядко се чувстваше удобно в компанията на този мъж. Ван Слайк беше тих и затворен човек, от чиято едра фигура се излъчваше неясна заплаха. Беше с няколко сантиметра по-висок от самия Трейнор, а широките рамене и изключителни бицепси загатваха за хобито му да вдига тежести.

— Искам да видя осветлението на паркинга — обяви Трейнор.

— Сега ли? — попита Ван Слайк, но в интонацията му липсваше обичайното за повечето хора въпросително изражение.

— В момента разполагам с малко сводобно време и искам да се уверя, че всичко е наред — поясни Трейнор.

Ван Слайк свали едно жълто яке от закачалката и безмълвно се отправи към вратата. Излезе на паркинга, следван от Трейнор, и бавно се насочи към електрическите стълбове. Сочеше ги един по един, без да отваря уста. Сгушен под чадъра си, Трейнор мълчаливо кимаше. Какво ли прави в свободното си време този странен тип, запита се той. Никога не го беше виждал да пазарува или просто да се разхожда из града. А в болничните помещения влизаше само ако някъде има авария.

— Как я караш? — попита той, изпитал неудобство от тежкото мълчание. — У дома всичко ли е наред?

— Да — отвърна Ван Слайк.

— Къщата, дворът? Нямаш ли проблеми с тях?

— Не.

Тоя не знае ли друго, освен „да“ и „не“, започна да ядосва Трейнор. После реши да изтръгне нещо повече от устата му и продължи с разпита:

— Как се оправяш в цивилния живот? По-лесно ли ти е в сравнение с флотата? Ван Слайк само сви рамене и продължи да му показва осветлението в горната част на паркинга. Лампите наистина бяха достатъчно, въпросът беше как светят през нощта. Трейнор си отбеляза да провери това в най-скоро време, а на глас каза:

— Всичко ми изглежда наред.

Обърнаха се и тръгнаха обратно към сградата.

— Оправяш ли се с парите? — възобнови въпросите си Трейнор.

— Аха — неохотно кимна онзи.

— Според мен се справяш отлично — реши да го изчетка Трейнор. — Гордея се с теб.

Ван Слайк не отговори. Безчувствен ли е, или просто не му пука, зачуди се Трейнор. После неохотно призна пред себе си, че никога не беше успял да проникне под черупката на този човек, когото познаваше от дете. Всъщност, той му беше и племенник — единственото дете на починалата му сестра…

Спряха при линията дървета, които разделяха паркинга на горна и долна част.

— Тук защо няма осветление? — попита Трейнор.

— Защото никой не е наредил да поставим — отвърна Ван Слайк. Това беше първото цялостно изречение, което излезе от устата му и Трейнор остана много доволен.

— Мисля, че няма да е излишно, ако и тук се сложат един-два прожектора — рече той.

Ван Слайк само кимна с глава.

— Благодаря, че ме разведе — спря се под входния навес Трейнор. Изпитваше истинско облекчение, че обиколката приключи. В душата му отново се промъкна смътното чувство за вина, което винаги го обземаше в присъствието на единствения му роднина. Но Ван Слайк просто си беше особняк, също като майка си. Името й беше Съни, но поведението й едва ли можеше да се нарече слънчево. Беше мрачна и самотна жена, която изживя дните си в почти пълна депресия.

Трейнор все още не можеше да разбере как стана така, че сестра му се омъжи за доктор Върнър Ван Слайк — един отчаян бохем и пияница. Вероятно именно начинът на живот на тоя тип беше подтикнал Съни към самоубийството… Трейнор беше убеден, че ако Съни беше потърсила подкрепата му, днес със сигурност щеше да е още жива.

Във всеки случай синът й се оказа не по-малък особняк от нея. Но това не се отразяваше на работата му — бившият корабен механик разбираше от всичко и имаше златни ръце. Трейнор действително беше доволен, че го взе на работа в болницата.

— Имам лоши новини — въздъхна той в момента, в който секретарката затвори зад гърба му вратата на кабинета на Бийтън.

Административната директорка прие намръщено решението на Надзорния съвет и мрачно поклати глава:

— Дано тези нападения най-сетне секнат…

— Да се надяваме, че осветлението ще свърши работа — добави Трейнор. — Току-що ходих да го огледам. Струва ми се, че всичко е наред, но трябва да сложим осветление и на пътеката между дърветата. Вече се разпоредих и Ван Слайк ще постави един-два прожектора.