Робин Кук - Фатално лекарство

Ченетата на Дейвид и Анджела увиснаха едновременно. Никога не бяха допускали, че още на първата година след приключването на стажа си ще бъдат в състояние да си купят собствено жилище, финансовото им състояние беше плачевно, тъй като и двамата имаха тежки дългове, натрупани по време на следването. Общата сума надхвърляше сто и петдесет хиляди долара.

Шерууд продължи да говори, но на тях им беше трудно да се съсредоточат върху детайлите. Окопитиха се едва в колата.

— Не мога да повярвам! — смаяно промълви Дейвид.

— Звучи прекалено добре, за да е истина — съгласи се Анджела.

— Значи ще се преместим да живеем в Бартлет, така ли? — попита Ники, единствената, която беше запазила пълно самообладание.

— Ще видим — въздъхна Анджела и се настани зад кормилото. Дейвид беше карал на идване, справедливо беше да го замести по обратния път към Бостън.

— Откривам една интересна новина — подхвърли Дейвид, разлистил материалите, които му предаде Шерууд. — В изрезка от местния вестник се съобщава за договора, сключен между Общинска болница „Бартлет“ и КМВ. Съгласие е било постигнато едва след като бордът на директорите начело с Харолд Трейнор е отстъпил пред настояването на КМВ за хоспитализация на неопределен брой пациенти с минимални здравни осигуровки — ход, който се подкрепя от правителството и всички големи здравно-осигурителни фондове.

— Добър пример за начина, по който болниците и лекарите в тях са принудени да се съгласят на сериозни отстъпки — кимна Анджела.

— Права си… Приемайки минималната осигуровка, болницата е принудена да действа като застрахователна компания. Така тя споделя част от финансовия риск на КМВ.

— Какво е минимална осигуровка? — попита Ники.

— Парите, които болницата получава за лечението на даден пациент — обърна се да я погледне Дейвид. — Те й се превеждат всеки месец.

Лицето на детето запази озадаченото си изражение.

— Ще се опитам да ти го обясня по друг начин — не се отказа Дейвид. — Да речем, че КМВ плаща на болницата по хиляда долара на месец за всеки от своите членове. Това означава, че ако на някой от тях се наложи да постъпи на лечение през посочения месец, фондът няма да плаща нищо повече. Но ако никой не се разболее, болницата отмъква всичките пари, като бандит. Какво обаче ще стане, ако всички се разболеят едновременно?

— Задаваш й прекалено сложни въпроси — обади се Анджела.

— Не са сложни, защото разбрах всичко — възрази Ники. — Ако всички се разболеят едновременно, болницата ще фалира.

Върху лицето на Дейвид се появи широка усмивка.

Няколко часа по-късно колата се плъзна по познатата улица в Саутенд. Анджела извади късмет, намирайки място за паркиране на около половин пресечка от дома им. Дейвид събуди заспалата Ники и тримата бавно изкачиха стълбите до апартамента на четвъртия етаж.

— Олеле! — изведнъж възкликна Анджела и се закова на място.

— Какво има? — надникна зад рамото й Дейвид.

Тя безмълвно посочи вратата, върху която ясно личаха следи от метална щанга. Той протегна ръка и предпазливо я побутна. Вратата се отвори без никаква съпротива. И трите секретни ключалки бяха разбити.

Ръката му предпазливо напипа ключа за осветлението. Апартаментът беше изтарашен. Мебелите бяха преобърнати, съдържанието на чекмеджета и шкафове — разпиляно по пода.

— О, не! — проплака Анджела.

— Спокойно — промърмори Дейвид. — Нищо не можем да направим, затова няма смисъл да изпадаме в истерия.

— Как така няма смисъл? Домът ни е изтърбушен, дори телевизорът го няма!

— Ще си купим нов — успокоително рече Дейвид.

Ники се появи от стаята си с новината, че там нищо не е пипано.

— Слава Богу — промърмори Дейвид и се насочи към кухнята. Анджела изчезна в спалнята.

В кухнята всичко беше наред. Върху плота зееше полупразна кутия с разтопен сладолед.

Дейвид вдигна слушалката и набра 911. Анжела се появи на прага, в ръцете й имаше празна кутийка от бижута, а по лицето й се стичаха сълзи. Насреща вдигнаха и той започна да описва подробностите на обира. Приключи бързо, остави слушалката и се извърна с лице към Анджела, която правеше отчаяни опити да се овладее.

— Само не ми казвай, че ще ми купиш и нови бижута! — съкрушено въздъхна тя.

— Добре, де, няма — мрачно промърмори той.

Тя избърса сълзите си с ръкав и поклати глава:

— В сравнение с това тук, Бартлет ми се струва истински рай. В момента съм готова да зарежа всичко и да тръгнем веднага!