Робин Кук - Фатално лекарство

Дейвид му отвърна с усмивка.

— Е, добре… Радвам се, че се запознахме. Сега трябва да бягам, защото ме чака работа…

— Много е зает — поясни след излизането му Кели. — В момента имаме само двама ортопеди, докато по щат трябва да са трима.

Дейвид отново се обърна към фантастичната гледка, която се разкриваше от прозореца.

— Е, какво ще кажете? — присви очи Кели.

— Впечатлени сме — промълви Дейвид и хвърли кос поглед към Анджела.

— Ще трябва хубавичко да си помислим — добави тя.

Сбогуваха се с Чарлс Кели и се върнаха в кабинета на Колдуел. Той настоя да ги разведе из болницата, а на Ники предложи да си поиграе в детската стая, която се обслужваше от доброволки с розови престилки.

Първата им спирка беше лабораторията, която се оказа истинско произведение на изкуството. Анджела остана дълбоко впечатлена от патологическата секция, в която щеше да работи. После Колдуел почука на вратата на кабинета на доктор Бенджамин Уодли, началникът на патологическото отделение.

Доктор Уодли се оказа джентълмен с посребрени коси и изтънчен вид, който наближаваше шейсетте. Анджела с изненада установи, че много прилича на баща й.

Научил, че Дейвид и Анджела имат момиченце, докторът запалено се зае да хвали местната образователна система.

— Моите деца са изключително доволни от нея — обяви той. — Едното вече е в Уеслиън, а другото е абитуриент в тукашната гимназия, но вече има запазено място в колежа „Смит“.

След няколко минути се сбогуваха с доктор Уодли и тръгнаха по коридора след Колдуел.

— Забеляза ли колко прилича на баща ми? — прошепна Анджела.

— Да — кимна Дейвид. — Притежава същата самоувереност и има хъс към това, което върши…

— Според мен приликата е забележителна — поклати глава тя.

— Надявам се това да не те доведе до истерия — закачливо подхвърли Дейвид.

Запознаха се с Оперативния блок и влязоха в Рентгенологията. Тук Дейвид се спря и с удивление огледа чисто новата апаратура за проявяване.

— Това нещо е далеч по-добро от машините, които използва градската болница в Бостън — отбеляза той. — Откъде сте взели парите за закупуването му?

— Целият рентгенологичен отдел е взет под аренда от доктор Кантор, който има грижата за подновяването на апаратурата — поясни Колдуел. — А печалбата се дели по равно между болницата и него.

Огледаха залите за лъчева терапия, оборудвани с най-новите модели линейни ускорители, после се върнаха в централния блок и надникнаха в също така модерно оборудвана зала за спешна помощ на новородени в критично състояние.

— Не знам какво да кажа — промълви Дейвид след като обиколката им завърши.

— Бяхме чували, че тази болницата е оборудвана добре, но това, което видяхме, надмина всичките ни очаквания — добави Анджела.

— Разбира се, ние се гордеем с постигнатото — кимна Колдуел, пропускайки ги в кабинета си. — Но то беше задължително, за да получим контракта с КМВ. Водихме тежка битка за оцеляване с болниците „Вали“ и „Мери Саклър“ и за щастие я спечелихме…

— Но тези подобрения струват цяло състояние — отбеляза Дейвид.

— Меко казано е така — кимна Колдуел. — Болниците в днешно време издържат много трудно, особено при ограниченията в конкуренцията, които налага правителството. Приходите намаляват, а разходите растат. Оставането в бизнеса вече е въпрос на оцеляване. — Взе от бюрото един обемист плик и го подаде на Дейвид. — Това е общата информацията за болницата. Надявам се, че тя ще улесни решението ви да приемете работата, която ви предлагаме…

— А къде бихме могли да се настаним? — обади се притеснено Анджела.

— Радвам се, че задавате този въпрос — отвърна с усмивка Колдуел. — Във връзка с него съм упълномощен да ви поканя на среща с Бартън Шерууд от Националната банка „Грийн Маунтънс“. Господин Шерууд е заместник председател на борда на директорите в болницата и едновременно с това президент на банката. От него ще получите ясна представа за начините, по които градът подкрепя нашето здравно заведение.

Семейство Уилсън се отбиха да приберат Ники от детския кът, качиха се в колата и подкараха обратно към центъра на града. Паркираха в близост до градската градина и прекосиха платното към входа на банката. Бартън Шерууд ги прие веднага, както и предишните им домакини в Бартлет.

— Молбите ви за работа бяха приети благосклонно на последното заседание на борда — обяви той и тикна палци в джобчетата на жилетката си. Беше слаб около шейсетгодишен мъж с оредяла коса и тънки мустачки. — Всички ние искрено се надяваме да се присъедините към голямото семейство професионалисти, които работят и живеят в Бартлет. В тази връзка искам да ви информирам, че банка „Грийн Маунтънс“ е готова да ви отпусне изгоден кредит за закупуване на жилище.