Джеймс Купър - Прерията

Слънцето се бе скрило зад гребена на най-близката прерийна „вълна“, оставяйки както винаги великолепна пламтяща ивица. Сред този огнен поток изникна човешка фигура, обрисувана на позлатения фон тъй отчетливо и тъй осезаемо, като че само да протегнеш ръка, и ще я уловиш. Фигурата беше огромна; позата й изразяваше замисленост и печал; и стоеше точно на пътя на преселниците. Ала в тази ослепителна светлинна рамка беше невъзможно да се определят точните й размери и действителното й естество.

Впечатлението от това зрелище беше мигновено и силно. Предводителят на заселниците спря и се загледа в това тайнствено същество с мрачно любопитство, което скоро се превърна в суеверен страх. Синовете му, посъвзели се от първоначалната изненада, бавно наобиколиха баща си, а когато се приближиха един по един и тия, които управляваха впряговете, целият отряд се скупчи в една безмълвна и учудена група. Но макар всички пътешественици да имаха чувството, че пред тях стои нещо свръхестествено, тутакси се чу щракане на затвори, а един-двама по-храбри младежи вече вдигнаха пушките си, готови да стрелят.

— Кажи на момчетата да минат отдясно! — провикна се съпругата-майка решително, с рязък, неблагозвучен глас. — Ейза и Абнър непременно ще разберат що за твар е това!

— Не е зле първо да опитаме с пушката — промърмори един мрачен човек, който по черти и израз на лицето много приличаше на тази, която заговори първа, и подкрепи думите си, като опря приклада до рамото си и се прицели внимателно. — Разправят, че из тия равнини бродели стотици ловци от племето вълци-пеони. Тъй че няма да се свършат, ако очистя някой от тях.

— Стойте! — раздаде се тих, но тревожен възглас, който, както лесно можеше да се познае, се изтръгна от треперещите устни на по-младата от двете жени. — Не сме се събрали още всички. Може да е приятел!

— Кой се бърка тука? — викна бащата и изгледа мрачно и сърдито дружината свои юнаци. — Свали оръжието, свали оръжието! — продължи той, като отблъсна с исполинския си пръст дулото на пушката, а погледът му говореше, че е опасно да му се противоречи. — Аз имам още малко работа на тоя свят, нека я довършим по мирному.

Човекът, който бе проявил такава войнственост, изглежда, разбра намека на предводителя и мълчаливо се отказа от намерението си. Синовете гледаха въпросително девойката, която се бе намесила тъй енергично, чакайки пояснения от нея, но сякаш задоволена от отсрочката, която бе измолила за непознатия, тя се отпусна на седалката и предпочете да замълчи, както се полага на момиче.

В това време багрите на небето непрекъснато се меняха. Ослепителният блясък се смени с по-умерена сивкава светлина и колкото повече залезът губеше пламенността си, толкова по-естествени размери придобиваше фантастичната фигура и най после се очерта ясно. Засрамен от колебанието си — сега, когато истината се разкри, — водачът на преселниците продължи напред, но все пак, изкачвайки полегатия склон, счете за нужно да се осигури, като свали пушката си от рамото и я хвана така, че да може всеки миг да си послужи с нея.

Но като че ли тази предпазливост беше излишна. Още от първия миг, когато между небето и земята се появи тъй необяснимо фигурата на непознатия, той не помръдна и не прояви ни най-малка враждебност. А и да таеше лоши намерения, човекът, който вече ясно се виждаше, не би имал сили да ги изпълни.

Тяло, което бе понесло несгодите на осемдесет и повече зими, не можеше да събуди страх в сърцето на великан като тоя преселник. Ала въпреки преклонната възраст и мършавия, да не кажем грохнал вид, в това самотно същество имаше нещо, което говореше, че не болест, а времето бе сложило тежката си ръка върху него. Фигурата му беше съсухрена, но не изнемощяла. Сухожилията и мускулите, някога белег на голяма сила, още изпъкваха, макар и изтънели; и целият му облик създаваше впечатление за такава якост, че ако се забрави всеизвестната тленност човешка, тялото му като че ли не би могло да изсъхне повече. Облеклото му се състоеше главно от кожи, обърнати с космите навън; през рамо бе преметнал торбичка с куршуми и рог с барут; стоеше облегнат на пушка, необикновено дълга, но като собственика си явно прекарала дълъг и труден живот.

Когато преселниците се приближиха до самотника на такова разстояние, че да може да ги чуе, от тревата в нозете му прозвуча тихо ръмжене и легналото там високо, мършаво, беззъбо куче се изправи лениво, отърси се и даде да се разбере, че възнамерява да се възпротиви, ако пътешествениците рекат да се приближат повече.