Джеймс Купър - Прерията

Скватерът и спътникът му първо се огледаха предпазливо и подозрително, след което пристъпиха към малкия фургон и го вмъкнаха под платнището на палатката по същия начин, както го бяха измъкнали оттам предната вечер. После и двамата изчезнаха зад завесата и последва неколкоминутно напрегнато очакване; през това време старецът, подтикван от горещо желание да разбере какво значеше цялата тази тайнственост, неусетно започна да се приближава все повече, докато се озова само на няколко метра от забраненото място. Полюшването на платнището издаваше с какво се занимаваха тия, които се криеха вътре, макар че работеха в пълно мълчание. Изглежда, че вършеха привична работа, в която всеки изпълняваше точно определена задача: Ишмаел нямаше нужда да подсказва нито с дума, нито със знак на навъсения си помощник какво и как да го прави. За по-малко време, отколкото би било необходимо да се разкаже това, работата в шатрата бе свършена и мъжете излязоха навън. Твърде погълнат от заниманията си, за да забележи присъствието на трапера, Ишмаел се залови да отвързва краищата на платнището, закрепени за земята, и да ги увива около колата по такъв начин, че доскорошната шатра отново се превърна в широк фургон. Платненият свод потрепваше при всяко случайно поклащане на леката кола, в която, изглежда, отново бе скътан същият таен товар. Едва бяха свършили работата, и намръщеният поглед на Ишмаеловия помощник съзря неподвижната фигура на стареца, който бе наблюдавал внимателно действията му. Изпускайки теглича, който вече бе вдигнал от земята, за да заеме мястото на животното, по-малко разумно и може би по-малко опасно от самия него, той се провикна сърдито:

— Може наистина да съм глупав, както често ми казваш, ала погледни сам: ако този човек не е враг, ще опозоря баща си и майка си, ще се нарека индианец и ще тръгна на лов със сиуксите!

Облакът, готов да запокити коварна мълния, не е толкова черен и застрашителен, колкото погледът, с който Ишмаел измери натрапника. Той въртеше глава на всички страни, сякаш търсеше достатъчно страшно оръжие, за да унищожи с един удар дръзкия трапер; после навярно си спомни, че и друг път може да му потрябва съветът на стареца, и произнесе с усилие, като едва се сдържаше да не избухне:

— Странниче, мислех, че само жените в градовете и по селищата си пъхат носа в чужди работи, а на мъжете, свикнали да живеят там, където има място за всички, не подобава да душат тайните на съседите си. На кой адвокат или шериф 39 39 Шериф — местен полицейски началник в САЩ. — Б. пр. смяташ да продадеш новините си?

— Аз не се обръщам към съдии освен към един, и то главно по мои работи — отговори старецът без ни най-малка следа от страх, сочейки тържествено към небето. — Съдията на съдиите. Моите сведения не са му нужни, пък и едва ли има полза да се крие от него каквото и да било — дори в тази пустиня.

Простите, мъдри слова на трапера уталожиха напиращия гняв на недодяланите му слушатели. Ишмаел стоеше мрачен и замислен, а помощникът му неволно погледна крадешком ведрото небе над главата си, тъй широко и синьо, като че ли очакваше да съзре на небесния свод лъчезарното око на Всевишния. Но висши възприятия рядко се задържат в разсъдък, отдавна престанал да мисли. Скватерът не се колеба дълго. Все пак спокойната реч на стареца, твърдите му, сдържани обноски го предпазиха от нови нападки, ако не и от насилие.

— Ако искаше да се проявиш като добър приятел и другар — отвърна Ишмаел с глас, достатъчно суров, за да придаде тежест на чувствата му, макар и не вече заплашителен, — щеше да помогнеш да избутаме някоя от ония коли, вместо да се мотаеш тук, където нямаме нужда от неканени помощници.

— Малкото сила, която ми е останала — възрази траперът, — мога да употребя и за тази кола не по-лошо, отколкото за всяка друга.

— Да не ни мислиш за хлапаци! — разсмя се Ишмаел злобно и едновременно подигравателно и задърпа с мощните си мишци малката кола, която се затъркаля по тревата едва ли не със същата лекота, с която по-рано я бяха теглили конете.

Траперът стоеше загледан в отдалечаващата се кола и все се чудеше какво ли е скрито в нея, докато и тя стигна билото и на свой ред изчезна зад хълма. Тогава извърна очи към опустялото място наоколо. Човек, свикнал толкова отдавна на самота, едва ли би се смутил от това, че около него няма жива душа, ако напуснатият лагер не напомняше толкова много за доскорошните си обитатели и за оставеното от тях опустошение, което старецът тутакси забеляза. Клатейки глава, той вдигна взор към светлата пролука, доскоро запълнена с клоните на тия дървета, които сега лежаха в нозете му, оголени от зеленина — безполезни, захвърлени пънове.