Джеймс Купър - Прерията

— Аз съм само дете — започна той и се огледа крадешком, за да види доколко всепризнатата му слава на храбър и разсъдлив вожд опровергава това твърдение. — Откакто баща ми е станал мъж, живял съм все сред жени. Ако главата ми е побеляла, то не е, защото съм стар. Снегът, който я е посипал, докато съм спал по пътеките на войната, е замръзнал в косите ми и жаркото слънце над селищата на осаджите се оказа безсилно да го разтопи.

Разнесе се тих шепот, израз на възхищение от делата на оратора, за които той така изкусно намекваше. Говорещият почака скромно да затихне вълнението, след което, насърчен от похвалите на слушателите, продължи още по-разпалено:

— Ала младият воин има остро око. Той може да вижда много далеч. Той е като рис. Огледайте ме добре. Сега ще се обърна гърбом, за да можете да ме видите и от двете страни. Е, знаете вече, че съм ваш приятел, понеже ви показах оная част от тялото си, която никой пеони още не е виждал. Погледнете сега лицето ми — не тоя белег, защото през него очите ви никога няма да надникнат в моя дух. Това е процеп, пробит от конз. Но тук има прорез, направен от Уаконда, и през него можете да надзърнете в душата ми. Какъв съм аз? Дакота — и отвън, и отвътре. Това ви е известно. Затова изслушайте ме. Кръвта на всяко същество в прерията е червена. Кой може да отличи мястото, където е убит пеони, от мястото, където моите млади ловци са убили бизон? То има един и същ цвят. Повелителят на живота ги е създал един за друг. Създал ги е еднакви. Но ще зеленее ли трева там, където е убит бледолик? Моите млади ловци не бива да мислят, че този народ е толкова многочислен, та няма да забележи загубването на един свой воин. Той често ги вика и казва: „Къде са синовете ми?“ Ако липсва един човек, изпращат в прерията отряди да го търсят. Не успеят ли да го намерят, карат бързоходците си да го търсят между сиуксите. Братя мои, Големите ножове не са глупци. Сега между нас се намира един велик магьосник на техния народ; кой може да каже колко е силен гласът му или колко е дълга ръката му?…

Виждайки, че разпаленият оратор стига до същността на речта си, Матори го прекъсна нетърпеливо, като се изправи внезапно и се провикна с глас, в който бяха примесени и властност, и презрение, и язвителна насмешка:

— Нека моите млади воини доведат в съвета злия дух на бледоликите. Моят брат ще гледа тоя магьосник право в лицето!

Това неочаквано прекъсване бе последвано от мъртва, тържествена тишина. То не само нарушаваше грубо осветения от традициите ред в съвета, но и със своята заповед вождът като че хвърляше предизвикателство към тайнствената сила на едно от ония непостижими същества, на които в тия времена индианците гледаха със страхопочитание; малцина от тях бяха достатъчно просветени, за да не им вярват, или дотолкова смели, че да им се противопоставят. Все пак младите воини изпълниха заповедта на Матори и изведоха тържествено от шатрата Овид, възседнал Азинус — церемония, с която явно целяха да го направят за посмешище, но се получи обратен резултат: страхът издигна пленника в очите на зрителите. Когато естественикът и магарето влязоха в кръга, Матори, който се опасяваше от влиянието на доктора и затова се помъчи да го унижи, обгърна с поглед заобикалящите го, спирайки се ту на едно, ту на друго тъмно лице, за да се увери в успеха на своя замисъл.

Природата и изкуството с общи усилия всъщност помогнаха на естественика да направи такова впечатление с външността и снаряжението си, че навсякъде би могъл да бъде обект на удивление. Главата му беше грижливо обръсната по най-изтънчен тетонски вкус. От гъстата коса, съвсем не излишна в това време на годината, бяха оставили само един изящен „скалпов кичур“ на темето, който навярно също нямаше да бъде пожален, ако бяха питали доктора. На оголеното теме бе положен дебел слой боя; тази причудлива рисунка, изпълнена също с бои, се извиваше и по лицето, придавайки на проницателния поглед на очите изражение на притаено коварство, а на строгата гънка на устата — мрачността на магьосник. Докторът беше съблечен до кръста, но за предпазване от студа го бяха наметнали с плащ от щавена еленова кожа, украсен с чудновати рисунки. Сякаш за подигравка с неговата професия, на единствения кичур на главата му, на ушите и други най-забележими части на тялото бяха на качени всевъзможни жаби, гущери, пеперуди и други, всички препарирани както се полага, за да заемат някой ден мястото си в личната му колекция. Но не само тази странна премяна направи впечатление на зрителите. Злокобните предчувствия придаваха на лицето на достопочтения Овид необикновена суровост и предизвикваха смут и страх в душата му, особено като гледаше как потъпкват личното му достойнство и нещо повече — както предполагаше, водеха го, за да го принесат в жертва на някое езическо божество. Затова читателят лесно може да си обясни страхопочитанието, с което бе посрещната неговата поява от зрителите, предварително предразположени да се преклонят пред него като могъщ слуга на Злия дух.