Елин Пелин - Земя

Подир два деня се върна снаха му. Тя оставила Ивана в болницата. Той не можел още нищо да говори, слабо виждал, с едното ухо не чувал никак, но докторите казали, че ще оздравее и ще се спаси.

Надеждите на Еньо се закрепиха.

Него вече никой го не подозираше. Той се вдигна, почна да ходи в кръчмата, напи се един-два пъти и на близкия празник отиде в черква с жена си. Дълго време той не бе ходил в черква. Сега влезе с тръпки и със страх. Онова, което никой не знаеше, знаеше го един господ. И Еньо наведе глава и дълго се моли за прошка и за здравето на брата си. Той даде обещание да изповяда всичко пред брата си, когато той се върне. Той не иска вече нищо, освен да му е леко на душата.

Тоя ден Еньо не пи и за пръв път се отказа да купи една нива, която случайно му предложи един негов длъжник. И при това нивата бе близо до чифлика му. Той не смееше и да отиде вече нататък. За това място той мислеше със страх. Веднаж, като беше пиян, каза пред всички в кръчмата:

— Не ми трябва вече чифлик. Да ми изсъхнат краката, ако стъпя нататък. Ще го продам. Омразно ми е това място, откак брат ми се преби на него. Ще го продам, ще го харижа. На черковата и на училището ще го дам.

Селяните, които знаеха неговата алчност за земя, слушаха като шега неговите думи и говореха подигравателно. Но тая внезапно родена мисъл завладя Еньо. Той не пи вече до вечерта, през нощта се пробуди пак от тая мисъл и не можа да заспи. Да подари част от тая земя на училището. Той лъжеше себе си, че това ще бъде изкупление на неговия грях. Това страшно място не му трябва повече. Той ще го подари — да му олекне на душата. Тая мисъл не го оставяше. Той заживя с нея и я повтаряше всеки пред себе си и пред хората. Най-после я изпълни — отиде в общината и пред свидетели записа по една нива и по една ливада на черквата и на училището.

Това изненада и учуди селяните. Как така Еньо, който би изял цялата земя, да можеше да се яде пръст, се отказва от нея и я подарява?

— Виж, какво нещо е брат! — казваха те. — От милост по него го прави.

Иваница ходеше всяка седмица в града и се връщаше все по-тъжна. Раните на Ивана заздравявали, почнал да вижда, но не може да говори и нищо не помни. Тия вести съкрушаваха наново Еньо. Той почна да пие, както преди, и почти не изтрезняваше. Той не се грижеше вече нито за земята си, нито за кръчмата си. Тая година той не докара и вино, както правеше по-преди. Пиенето му се привърши и той ден през ден затваряше кръчмата, докато съвсем я затвори.

И тръгна да пие по чуждите кръчми. Той черпеше всички и харчеше без милост. Станка седеше в къщи като сянка. Тя се помъчи да поеме що-годе от работата, но нямаше сили. Много от нивите им останаха неорани и непосеяни.

Еньо привърши, колкото имаше готови пари, и понеже не работеше вече нищо, почна да продава от имота си. Той даваше евтино, пазареше се бързо и някои от по-заможните селяни купуваха. Еньо взимаше парите и за неделя-две ги изпиваше. Мисълта, която го гореше по-рано — да види брата си здрав и да иска прошка от него, полека-лека го остани, защото казваха за Иван, че няма вече да стане човек.

Еньо отбягваше да му говорят за брата му и ако Станка искаше да му съобщи нещо, той я пресичаше сурово:

— Знам, знам — стига.

През една седмица Иваница, както правеше всякога, впрегна каруцата и отиде в града да навиди мъжа си. Беше вече пред Коледа, сняг нямаше, но тежка мъгла лежеше над земята. От болницата казаха, че Иван вече трябва да си отиде. Раните са му оздравели, но повече не може да му се помогне. Ще си остане глух, ням и безпаметен. След време, ако се гледа добре, може да има подобрение.

Нямаше какво да се прави. Иваница прибра мъжа си и го заведе в село. По пътя до дома той седеше в каруцата безжизнен като дърво, спокоен, кротък, с поглед, лишен от светлината на разума, с втренчени очи, които рядко мигаха. Той седеше неподвижен, сякаш крепеше с внимание в душата си някаква огромна чуплива тайна, до която никой не можеше да проникне.

На другия ден сутринта Еньо излезе да иде на кръчмата. Беше решил да продаде някаква ливада. Имаше сняг. Беше студено и влажно. Тъкмо когато искаше да отвори пътната врата, той чу някакво странно пъшкане, прилично на кравешки рев и на кучешко скимтене. Той се обърна изтръпнал. На ниския плет, който делеше двора му от Ивановия, стоеше облакътен някакъв едър човек и го гледаше втренчено с широко отворени очи, които не мигаха. Еньо се спря, погледна и изтръпна от ужас. Това беше брат му. Еньо изпърво не го позна. Лицето му беше съвсем, съвсем друго. Устата му беше променена, някак провиснала, едната вежда вдигната високо, едната страна подпухнала.