Елин Пелин - Земя

— Добър ден, брате — каза той.

— Добър ден, Еньо.

В това време някой сне дъгата от небето и скри слънцето зад облак.

— Рекох да навидя нивата — заговори веднага Иван. — Мисля да отсека дъба, та да направя и аз ограда отсреща. Тогава цялото място ще бъде обградено. Твоята ограда много ми помага.

Нещо сяде вътре Еньо. Но той премълча, намръщи се, сбра жлъчно устни и захвуча нещо през нос.

— Хубав имот направи! — рече брат му.

— Ех, Еньо, да е нещо друго, никоя вещ — да я махнем, пък то земя, дето е, там е. Какво да се напави? — рече братски Иван.

— Продай ми я, бате.

— Как да я продам, Еньо. Бащиния е. Пък ти не ламти толкова, брате… Какво! Я гледай къде си се разширил! Стига ти.

— Мерак пусти, бате… Искам да имам това място закръглено… Като го гледам щърбо, мисля, че душата ми е щърба. Да направим смяна — рече Еньо с горещина.

Иван се засмя:

— Учудваш ме бре, Еньо… На кого си се мегнал? В нашия род такъв лаком за земя човек няма. Не бъди такъв… По-скоро бих ти я подарил, ама смяна и продан не приемам. Пък по-добре да стои тука, да ти иде на ум, че освен тебе и други хора живеят на земята — рече Иван шеговито.

Еньо пак се намръщи и погледна надолу. Иван видя в очите му зъл огън и го досмеша.

— Ти, бате, деца нямаш — защо ти са имоти? Продавай…

На Иван му стана тежко и обидно:

— Не чаках това от тебе, Еньо. Бива ли така да говориш? И ти нямаш деца…

— Моята се още не знае, аз вчера се ожених, пък ти вече…

— На бога не можем да се сърдим — рече кротко Иван. Стана му мъчно. Той си тръгна, без да каже дума, мина нивата бавно, с наведена глава и излезе на пътя.

Еньо дълго хвуча след него и злоба боядисваше погледа му червено.

Вечерта Еньо се напи като никога. Той вика, псува, чупи чаши, гърмя с револвера във въздуха и се заканва страшно на някого.

— Аз — викаше той — нямам приятели, нямам братя, нямам свой. Всички ми са душмани. Цялото село ме мрази, но не се боя — на всички ще дам да разберат.

И Еньо удряше с юмруци по масата така тежко, че дъските се отпираха.

Той не изтрезня цяла неделя и беше се вмирисал на ракия. Очите му добиха мътен цвят и намаляха. Лицето му посиня и подпухна като на недоспал човек. Гласът му пресипна. Денем той спеше като дърво в стаята на кръчмата, легнал по корем с извърната глава, и щом се събудеше привечер, пак почваше да пие и да черпи всеки, който влезе в кръчмата. Нощно време стоеше до късно с пияниците и заспиваше на масата. Момчето загасваше лампата и си лягаше, а сутрин, като ставаше, намираше господаря си или още на масата, или проснат на пода като труп.

През цялата тая седмица Еньо не си отиде в къщи нито веднаж. Момчето му носеше ядене в кръчмата, но той, отровен от ракията, нямаше апетит и ядеше съвсем малко. Булката му няколко пъти ходи при него и му се моли да си дойде. Първия път тя се уплаши, като го видя, толкова грозен и променен й се стори. Еньо не иска да си отиде. Той я гледаше тъпо, занесено, съжалително. Макар и пиян, той не й каза нищо грубо. Той утихна, седна до масата, мълча дълго и после каза спокойно:

— Ти, булка, си иди… Иди си, та ме не гледай, че съм грозен. Аз ще си дойда. Един ден ще си дойда, няма все тука да седя, я…

Хората го слушаха, смееха се и го закачаха, а на булката му й ставна тежко. Но тя скри мъката си, пошегува се нещо и си отиде. В къщи тя много плака. Вечерта отиде у Иванови и там плака още повече:

— Бате Иване, како Ано, вразумете го, вие сте му най свои, недейте го оставя.

Иван се ядоса. Стана му мъчно за брат му. Двамата са расли заедно. Иван обича Еньо и толкова се е грижил за него.

— Това момче ще пропадне — рече той.

— Иди, иди, Иване, иди го вразуми, прибери го в къщи да постои два-три деня, стига да се трови с тая пуста ракия.

Иван се дигна бавно и отиде в кръчмата. Еньо стоеше зад тезгяха съвсем пиян, наливаше някому ракия и говореше нещо, но езика му се преплиташе и устата му се кривяха така грозно, че нищо не му се разбираше. Очите му бяха мътни и кръвясали. Щом влезе Иван, Еньо вдигна глава и почна да бръщолеви несвързано:

— И тоя не ми е брат, ако ми е брат…

Иван отиде при него и му каза на ухо:

— Еньо, ела да си отидем, има нещо да ти говоря.

— Аз не те познавам. Кой си ти? — забръщолеви Еньо и вдигна една чаша да пие.

Иван му я взе леко от ръцете и я хвърли на земята.

— Стига! Не ти давам да пиеш капка повече.

— Т-т-ти кой си? — запъна се Еньо.

— Аз ще те науча кой съм. Баща ни те остави на моите ръце и аз няма да дам да му срамиш името, чу ли — каза ядосано Иван и го задърпа за рамо. — Ела, хайде да си вървим!