Елин Пелин - Земя

На хълма сред село Подгоре, до китка стари брястове, се белееше нова черква и на поляната около нея се трупаше народ, облечен празнично. Камбаната биеше непрекъснато и нейният меден глас на вълни, на вълни се носеше над селото и се разстилаше на отсечки по цялото поле. Из черквата се изнесоха хоругви и се наведоха благославяще. Свещеникът в среброткан хитон тръгна напред, народът по него, и по хълма надолу се спусна пъстро шествие, което на дълга върволица потъна в зеленината на селото. Скоро копринените алени хоругви се показаха накрай село, излязоха на шосето и поведоха дългата върволица селяни. Пъстротата от новите премени се посипа като цветя по сивия друм и заигра ярко на слънцето, което вече силно печеше.

Беше първата неделя след Гергьовден. Два месеца не беше валяло дъжд и селяните от Подгоре излизаха да правят молебен над полето.

Камбаната биеше все така бързо и непрестанно, както от сутринта, и към дългата върволица на шествието, което цяло се източи на широкия друм, прииждаха и последните закъснели жени и деца. Попът вървеше бавно и пееше проточено молитвите, които старият клисар, като носеше книгата отворена, канерваше със задавения си глас. Хоругвите плаваха бавно и се носеха леко, като че на тях бяха кацнали невидими ангелчета.

Наоколо по вълнообразната равнина се разстилаха зелените посеви, немощни от дългата суша, и обнадеждено се вслушваха в дългите молитвени припеви на стопаните, които вървяха гологлави в шествието. Пролетта беше още в началото. По полянките край пътя и под сенчестите дървета още се виждаха ситни червени черупки от великденски яйца. Лятото беше далече. Имаше надежда. Стига един дъждец да падне и всичко отведнаж ще се обнови. За три деня ще вретенят нивите.

— Господи, помилуй! — пее свещеникът и кади навсички страни. Множеството тихо и проточено повтаря.

Като премина мостчето на малката рекичка, която поеше градините и която от сушата изглеждаше не че тече, а че плаче, главата на шествието остави пътя и възви през ливадите. Насреща, на шосето, от малката падина изскочи конник, възпря се, погледна, бутна кончето и пресрещна шествието.

— Еньо, Еньо Кунчин! — казаха някои.

Еньо Кунчин слезе от коня, свали шапка, прекръсти се, целуна ръка на попа и живо, както всякога, рече:

— Молебен, а? Да бях знаял по-рано, нямаше да ходя в града. Къде мислите да го правите?

— Горе, на Грамадата — рече клисарят и приглади с ръка оредялата си коса.

— Там сме го правили всякога и сега там рекохме да го направим — рече попът, като се възпря.

— Не, не, дядо попе, по-добре горе, при двата бряста — на нашата ливада. И сянка има, и вода има. На Грамадата ще се опечем — рече Еньо и очите му светеха, и младото му лице се вълнуваше и руменееше.

Той подаде оглавника на коня в ръцете на едно момче, което го зяпаше отблизо, и рече:

— Хайде, води го дома!

Момчето грабна коня, метна му се бързо н припна назад към село.

След Еньо по шосето се зададе пешком и брат му Иван. Той спря, погледна и бавно се приближи.

Дядо поп изтри потното си лице, замаха с кадилницата и се накани да тръгне.

— Не, не може, на моята ливада ще идем — при брястовете. Мястото е хубаво.

— Не може, Еньо. Мястото вече е определено. Грамадата е пасище. Никой да се не сърди. Защо да кажат, че на тоя или на оня имот е правен молебена.

— Не, отче, няма да те оставя. При брястовете ще идем, после черпня ще има.

Еньо се обръщаше и с цяла опъната ръка сочеше кичестата купчина дървета, която се виждаше далече на противоположната страна.

— Не ни отбивай от пътя, Еньо. Все едно е там или тук. Цялата земя е господня. Стига молитвите да са от сърце.

— Не, не може — настояваше Еньо. — Нека идем там, на моята ливада.

Като казваше „моята ливада“, очите му пламваха, гърдите му се подуваха и цялата му плътна, набита фигура сякаш порастваше.

— Ще черпя бе, ще черпя! — обръщаше се той към хората, които бяха се насъбралн около него.

— А бе, Еньо, я ни остави да си вървим — обади се някой. — И на твоята ливада ще падне дъжд, ако ни чуе господ.

— Ама защо бе, какво има — не е тук за моята ливада, ами мястото е по-добро. И сянка има. На Грамадата ще се опечем. Иване — обърна се той към брата си, кажи и ти, не е ли по-добре да идем горе при брястовете?

— Се едно е — отговори тихо и безучастно Иван.

— Като е се едно, защо да не идем! И по-близо е!

Хората се изсмяха. Това вече не беше вярно. Брястовете бяха много по-далече от Грамадата.