Елин Пелин - Земя

— Како — каза Еньо, като я погледна със срамежлива усмивка, — реших да се оженя. Какво ще кажете?

Брат му Иван го изгледа като мъдрец.

— Че ожени се, братче — рече снаха му, — време ти е, какво чакаш! Хайде да се поразвеселим малко.

— Време ти е, братко — рече Иван и му се усмихна като на свое дете.

— И мома съм си избрал. Днес я видях и много ми хареса.

— Коя, коя? — запита с любопитство снаха му.

Еньо се завърна настрана, почеса се шеговито по врата и се засрами.

— Коя, коя? Кажи де, братче Еньо — повтори снаха му.

— Срам ме е да кажа. Знам, че няма да я одобрите.

— Как да я не одобрим! Като си я харесваш ти, н ние ще я харесаме.

— Коминкина Цвета…

Снаха му плесна ръце и весело подвикна.

— Че тя кога стана мома! Вчера беше дете — рече брат му одобрително.

— От Великден прохвръкна — рече Ана. Днес я видях на литията. Като картинка.

На Еньо му стана приятно. Той разправи как я видял днес на литията. Как не я познал изведнаж и как му харесала.

— Хубаво момиче — рече той.

— Жал ми е да го гледам, като знам баща му — каза Иван. — Заборчал е и на кучетата. Пропи си имота. Децата му са работливи, но как ще ги отгледа — не знам.

— Не са едно-две, а девет. Цвета е най-голямата, пък майка и я обича като луда. Като рече наша Цвета — като че целува честния кръст — прибави снаха му.

— Хубаво момиче — рече Еньо, като да оправдаваше себе си, — хубаво момиче!

Огънят в огнището весело пращеше. От време на време отскачаха искри, както от тоя жив разговор отскачаха радостни извиквания, звучен смях и шеги.

След вечеря Еньо излезе от къщи като упоен. Нещо леко и чисто пълнеше душата му и мислите му бяха като необуздани коне, които препускаха към бъдещето, в което той виждаше Цвета като негова, както бяха негови сега толкова ниви и ливади.

Коминкина Цвета ситно ситнеше по тясната крива пътечка между градинските плетове с кобилица на рамо. Тя се връщаше от кладенчето, дето вечер селските моми отиваха на вода. Вечерен здрач падаше над дола, дето бяха градините, и Цвета бързаше. Моми и момци, спрени по двама на затулено по пътечката, тихо си шепнеха. Цвета ги заминаваше с наведени очи и не поглеждаше настрана. Като мина мостчето над воденичарската вада и излезе на по-широко, иззад големия дънер на една стара върба ненадейно изскочи Еньо и я пререщна:

— Добър вечер, Цвето!

— Дал бог добро, бате Еньо — отговори едвам чуто Цвета и краката и се подкосиха от страх и вълнение.

— Може и бате да съм ти, много по-стар съм от тебе, затова спри да пийна водица.

Цвета се поколеба да спре ли, да не спре ли. Но тя бе хрисимо и добро момиче, не може да откаже. Лицето й заруменя, тя се засмя и засрами.

Еньо свали шапка, хвана леко кобилицата, наведе се, пи вода от белия медник и погледна Цвета. Тя потръгна да си върви, но Еньо не пусна кобилицата.

— Много бързаш.

— Остави мо, бате Еньо, мама ме чака — разтревожи се момичето и душата му се разпръхка като уловена птичка. Вълнение и непознат досега срам я изгориха.

— Не бързай толкова, майка ти, пуснала ли те е като мома на кладенеца, не те чака да се върнеш самичка — се някого ще и заведеш — заведи мене, Цвето.

— Бате Еньо, що думаш — аз съм още мъничка.

— И врабчето е мъничко, па и то гнездо си вие.

Заминаха ги две Цветини другарки, погледнаха я зачудено, завистливо, казаха добър вечер и забързаха.

Цвета съвсем изгуби кураж. Срам я гореше като огън. Какво ще кажат другарките й!

— Янке, Янке — подвикна тя гузно и плахо, като за помощ, — чакайте ме заедно да вървим.

— Така ли? Добре! — рече Еньо обидено. — Като е така, върви си.

Той отстъпи назад по пътя, даде и широко място да мине, а сам тръгна из дола, никой да го не види.

Цвета се обърна, та го погледна виновно, извинително. Тя е неопитна. Срам я е, страх я е — нека и прости.

Еньо улови тоя поглед. Той разбра, че е победил, и гордост широко изпълни душата му.

А Цвета се върна в къщи съкрушена. Защо не постоя да чуе какво ще и каже? Той се разсърди и надали вече ще я погледне. Тя ходеше като замаяна, не можа да вечеря и си легна като болна.

И тая нощ за първи път я остави тихия детински сън, който тъй сладко я приспиваше досега. Главата и гореше. Тя се мяташе в леглото като на въглени и такава тежест душеше гърдите и, че й се искаше да извика. Пред очите й се мяркаше Еньо. Как я остави, каква горчивина имаше в последните му думи и в усмивката му, колко обиден си отиде!

— Бате Еньо, чакай, върни се, постой! — почти извика тя и се снизи, и се притаи от срам при тия думи. И се изплаши да не чуе майка й.