Елин Пелин - Земя

— Не си, не си, Еньо. Има време да се опомниш.

— Какво ще кажат хората?

— Кой се бои от врабци, не сее просо.

— Трябва да се помисли.

— Късо го режи. Тук много мислене не иска.

Еньо, макар че бе пил много, изтрезня. Стори му се, че някой го притисна с голям камък, изпод който той не може да излезе. Разкаяние, срам и унижение пред сам себе си почувствува той. Да се остави да го подмами едно дете, та да изпусне цяло богатство! Него не го сдържаше на едно място. Той прати да му докарат коня, остави селяните в кръчмата, качи се и отиде да види купената нива. Но когато излезе от село, той отби кончето покрай Станкината воденица, разгледа я хубаво, преброи два пъти четирите мливарски коли, които чакаха там с разпрегнати волове. След това мина покрай бахчите, потънали в зеленина, прясна и мека като каймак. Оттам той тръгна през мерата и прегледа всички ниви и ливади на Станкиния баща. Той спираше пред всяка една и пред всяка една се тюхкаше, удряше се в челото и негодуваше против себе си, и злобата му против Цвета растеше.

— Как се излъгах, как се излъгах! — повтаряше той, потънал в мисли, и вървеше бавно, с оборена глава, като осъден.

Той минаваше случайно и покрай малките бедни парченца имот на Цветинн. Негодуванието му растеше и той грубо и високо псуваше Цветиния баща.

— Де се намериха тия червеи, жив да ме ядат! — казваше той и стискаше юмруци. Хващаше го бяс и желание да запрепуска у Цветини, да замахне камшика и да ги набие всички.

Еньо ходеше мрачен и безпокоен из кръчмата. Там нямаше никой. Хората тоя ден бяха по работа. Той се разхождаше назад-напред, със скръстени на гърди ръце, с наведена глава и мислеше. Няколко деня вече той не бе ходил ни в къщи, ни у Цветини. Цвета го чакаше неспокойна, с лоши предчувствия, мълчеше и не излизаше пред хората. Еньо вече не искаше да мисли за нея и го хващаше яд, когато нейното име и нейното мило лице се мяркаше в спомените му. Той се чувствуваше подведен, изигран и кипеше.

Сега, като ходеше назад-напред, той мислеше за Станкините ниви, правеше сметка на декарите и лицето му бе смръщено и грозно.

Изведнаж едно момиченце от съседите влезе бързо и запъхтяно. То плахо занаднича към тезгяха и по ъглите на кръчмата.

— Какво има! Кого търсиш? — запита сърдито Еньо.

— Бате Еньо, кака Иваница поръча да си отидеш лома. Кака Цвета била у вас.

Еньо трепна и тупна гневно с крак:

— Кажи, че няма да си отида. А Цвета да върви там, откъдето е дошла. Не искам да я видя вече.

Момичето изскочи уплашено от кръчмата и тичешком отиде да обади на кака си Иваница.

Като чу това, Цвета пребледня, наведе очи и без да каже думица, тръгна да си върви. Иваница искаше да я задържи. Тя я хвана за ръката и с ласкави сестрински думи се помъчи да заглади и да смекчи тежката болка, която изпитваше Цветиното сърце, но Цвета тихо се откъсна от ръцете й и каза:

— Разбрах всичко, како Ано. Не съм крива аз. Нека господ да съди.

И тя полека слезе по стълбата, премина ситно широкия двор, дето бе стъпила с такава радост, и излезе с наведена глава на улицата. Хората, които я срещнаха, се спряха, та я изгледаха и им се стори, че тя плаче.

Цяла седмица след това нищо се не чу. На хорото не излизаше нито Еньо, нито Цвета. Но скоро всичко се разбра. Еньо се отказал от Цвета. Тя му върнала китката и пръстена и не искала никой нищо да и спомене за него.

Наскоро след това Еньо се сгоди за Станка и докато хората почнаха да тълкуват това, стана сватбата.

Еньо заведе булката си в новата къща, която, макар и недовършена, постегнаха на бърза ръка. Той се отдели от брата си като гузен. Снаха му Иваница, която го обичаше като роден брат, изстина от него. Тя избягваше да го види и той, когато я срещнеше, не смееше да я погледне в очите.

Станка, като стана булка, разцъфтя. Нейното бледо, жално лице поруменя и светна от радост, а нейното хилаво тяло като че доби нови сили и като че се поизправи. Тя и в делник, и в празник ходеше в нови премени, с копринена кърпа и не снемаше от шията си наниза от турски лири. Тя се отдаде на къщата си и стана робиня на Еньо, когото обожаваше още от дете. Еньо се стегна да прави чифлик на мястото, дето от по-рано бе намислил. Той купуваше ниви и ливади, купуваше и групираше. Станкиният баща му подари две големи ниви на същото място, цели засети. Еньо огради мястото с бодлив тел.

Но сред тоя обширен четириъгълник, който затваряше една земя от петдесет декара, се врязваше като клин една голяма нива на брата му Иван, чупеше оградата, цепеше мястото и разваляше цялостта. Това дразнеше Еньо и не беше му по воля, но той търпеше, защото скоро бяха се делили и гробът на баща им не беше обрасъл още с трева.