Елин Пелин: Кал

Някой почука на вратата.

Учителят скочи уплашено и безсъзнателно извика:

— Влез!

Вратата се отвори и в стаята една по една се вмъкнаха две сухи и една дебела учителка, последвани от шкембестия директор, червен, с къси кални панталони, с избелял стар редингот, смешно измачкан.

Нонин се смути от това внезапно посещение и не знаеше какво да прави. А учителките го заобиколиха и като клатеха напудрените си глави, почнаха една през друга да му говорят и да го запитват:

— Е-е, господин Нонин, виж какъв си!… Днес сватба, а ти още не си и станал!

— Мен ми е зле — отговори Нонин и му стана страшно неприятно.

— Знаем ние какво ти е… току дай си сърце! — И дебелата учителка се изкикоти с примижали очи и с волно отворени устни.

Тоя смях разсърди Нонин, но той се усмихна. А в душата си помисли: „Ето че нямам воля да ги изгоня!…“ И като видя калните им обуша, стана му гадно.

Директорът с късите панталони се обади с дрезгав задавен глас:

— Даскале, от тая болест не се умира. Славка се жени — нека се жени. Поврага! Моми много, ето ги е — посочи той другарките си — лоши ли са?

— А, благодарим, господин директоре, благодарим! — отговориха учителките почти изведнаж и грациозно направиха реверанси.

Нонин също се усмихна. Но в душата му беше тъй чогло, тъй неприятно. Той съзря грамадния си бастон в ъгъла и си помисли: да стана, па да го грабна!

Дебелата учителка внезапно се обърна към него: — Господин Нонин, можеш ли да ни обясниш как стана цялата тая работа? Чудно, чудно нещо!

— Коя работа?

— Е, уж се не сещаш…

Нонин не отговори.

— А мене ми разправяха… И аз, не можете си представи, просто съм се чудила…

— Тук няма нищо чудно — обади се директорът. — Любеше Нонин, жени се за Върбанов… Това, знаеш, е съвсем естествено, съвсем в реда на нещата… Съвсем разумно.

— А, как така, как така разумно, господин директоре? — рече най-тънката учителка. — Никакъв разум тук няма, а просто…

— Чувства ли ще речеш?

— А, чувства!… Пази боже!

Другите две се изсмяха.

— Ни ум, ни чувства — отговори дебелата, — ами глупости… Представи си какво разправяла: — Върбанов, викала, е трудолюбив човек, кротък, не вдига шум като ония хлапета… Пък и пари си има… Ще живея добре с него. Няма да скитам от село на село, да ставам за смях и да нямам никога свой дом и спокойствие. Нонин докато мечтае и хвърчи по всевъзможни ветрове, Върбанов е насадил овощна градина от няколко декара…

— И има право! Това си е тъй — отговори директорът.

— Глупости! — обади се едната госпожица.

— Как глупости? Вие говорите, а не разсъждавате. Нонин е прекрасен, за да го обича човек, за да го люби, нежен, сантиментален. Върбанов е друг. Практичен човек, роден да бъде съпруг. Нищо не значи, че е глупав. Той има пари, пести ги, работи като вол, въди пчели, сади градини… Всичко това какво показва?

— Да, но той е просто един дръвник. Не е ли чудно, че Славка се жени за него? Тя, с такива претенции до вчера, непримирима, горда, с желание да се издигне, да се издигне до небето… И току отведнаж се примирява, става разумна, практична… — отговори провлечено дебелата учителка и тропна с крак.

— Славка ще се кае — рече сухата й другарка.

— Тя прави ли това без борба и без усилие — няма да се кае, гледайте си работата.

— Всички, всички постъпват така — каза директорът, като се обърна към учителките. — И вие ще направите същото, уважаеми госпожици! — настави провлечено той и почна да се смее гръмливо и силно.

— Кой, аз ли — обади се сухата, — никога! Честна дума ви казвам, че аз предпочитам да остана всякога мома, отколкото да се продам тъй евтино, тъй подло да изменя на себе си…

— О, о, за нищо, за нищо на света! — обяви тържествено дебелата и червеното й лице се засмя, пълнолико като месечина.

Директорът почна да ги подиграва, поддържан от двамата току-що дошли млади учители, докато най-после се скараха, и учителките се разсърдиха.

Нонин, полулегнал на кревата, слушаше безучастно тия плитки разговори, тия жалки перчения пред живота и на душата му ставаше чогло, блудкаво. Тия напудрени физиономии на учителките, тия лошо накъдрени коси ги правеха три пъти по-глупави.

Той гледаше през прозореца малкия мегдан, из който, тъпчейки в калта и проклинайки времето, минаваха няколко чиновници, предшествувани от едри и малки дами, които безпомощно вдигаха фустите си, и мислеше:

— Всичко, всичко тъне в кал — и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има… А поробената душа иска да живее волно, широко и пълно… Волно, широко и пълно! Каква смисъл съдържат тия думи?