Елин Пелин: Кал

— О, как лъжеш! Как лъжеш!

И подскокна игриво. Това беше предизвикателство! Тя бе по-смела от него… тя… една нищожна мома! Тя кокетничеше, лукавствуваше, преструваше се…

Учител Нонин повтори много пъти тая фраза и мислите му се уплетоха около нея, като мрежа около драка, без да могат да се откачат.

— Дали се преструваше? — питаше се много пъти той. И все си отговаряше: — Да, преструваше се… Тя почна да се преструва от първия ден, от първия час на моята любов… Как смешно и театрално стоеше тя тогава пред мен, как трагично повтаряше:

— О, как лъжеш, как лъжеш!

Нонин пак се завъртя в спомените си около тоя момент и мрежата на неговите мисли улови нова драка, около която дълго време се усуква.

— Дивотии! — проговори той гласно.

Тая дума тикна спомените му напред. — Ето сцената, смешната сцена на неговата тържествена любов. Славка постоянно повтаряше:

— Лъжеш!

— Не, госпожице, не лъжа! — И той се изправи на крака.

— Лъжеш!

— Не!

— Лъжеш!

— Не! — Той тупна с крак и я подплаши. Тя побягна, той я подгони, стигна я и лудо я прегърна…

— Да… Да! — каза гласно той. — Прегръщам я, и тя се промени, разтрепера се, скри мъничкото лице в хубавите си ръце и се притисна…

Припомни си той с каква жар й шепнеше: „Обичам те, безумно те обичам, моя малка Славке, Славо моя!…“

А тя дълго време му не отговаряше. Само криеше лицето си в ръце, трепереше и мълчеше.

Той твърде добре си спомни с какъв измъчен глас й проговори:

— Славке, ти плачеш ли?

Тогава тя изведнаж се разтрепера и разхълца ужасно… Това го изплаши. Ами ако влязат другарите им?

— Славке, не плачи! Огорчих ли те?… Оскърбих ли те с моята любов?… Дете, прости ми!

Мислите на Нонин спряха дълго върху това. Как й се молеше той, как сам щеше да заплаче. Как после доби кураж, та отне ръцете от лицето й, и как тя се усмихна и наведе над масата. Картината, цяла и пълна, изпъстрена с всичките прашни училищни декорации, се изпречи пред него. Всред тая картина той виждаше своята смутена и изплашена фигура, каеща се пред това чернооко, хубаво момиче, цяло разбожурено от срам.

— Хм — усмихна се пак гласно той. — Като жалък роб се унижавах, кълнях себе си, осъждах се и жалко се разкайвах… А тя? Чак сега си спомням, че в очите й не трепкаше нито една сълза. Тя не бе плакала. Тя се преструваше, тя лъжеше и хитруваше.

И през ума му се занизаха ясно като никога всички ония случки и срещи, които му бяха тъй мили! Колко лицемерие, колко женско лукавство откриваше той сега в тях… Тя му казваше, че го обича, и в същото време пишеше любовни писма на оня омразен човек, с когото днес щеше да се венчава, когото хулеше, комуто се присмиваше и когото осъждаше.

— В дълбоки лъжи се омотах, много дълбоки! Как стана всичко туй? Как стана? Ето че не мога да разбера…

Изпод село се разнесе изведнаж, тънко и продължително, свирня от кларне, след малко удари тъпан. Тоя рязък бумтеж полека-лека се приближаваше.

Нонин трепна. Сватбата на Славка се почваше.

— Това не е ли сън, не е ли сън? — запита се той. — Нима до вчера галените надежди, до вчера живите мечти, издигнати високо, съградени върху една такава любов — рухват?

Ревност и обида замъчиха учителя и в безсилието си той не знаеше какво да прави.

— Да я убия… или да я открадна от сватбата, изпод венчилото — дойде му чудна мисъл. И немощното му състояние го унесе в блян.

— Дали тя не е излъгана? Дали не пропада? Не, аз трябва да я спася! Ето, преди една неделя тя се сгоди. Годи се един ден след най-щастливата му раздяла с нея. Как направи тя туй? Не, тя пропада! Тя може би се кае, тя може би чака жадно моята дума, моята ръка! Чудо ще направя, дявол да го вземе!

И учителят, като се облече, наметна палтото си и почна бързо и нервно да се разхожда из стаята, унесен и захласнат в примамливата мечта да стане герой — да грабне Славка или да я убие.

— Сила и воля ми трябват!

И той застана сред стаята. Изправи се и му се стори, че порасна високо, високо… Но отведнаж главата му се завъртя, очите му притъмняха, краката му се разтрепераха и сякаш почнаха да чезнат под него. Той се тръшна на кревата и затвори очи.

— Болен съм, болен!

Навън във влажния въздух пак се разнесе глухият удар на камбаната. На бедния учител се струваше, че и тя като всичко е потънала в ужасната кал и плеще под нея.

Свирнята изпод село се усилваше. Кларнето рязко пищеше, а тъпанът бавно и монотонно думкаше.

Учителят лежеше немощен и болен. Струваше му се, че е заглъбнал в непроходимата селска кал и тъне по-дълбоко, все по-дълбоко… В запаленото въображение на болната му глава мъгливо хвърчи неговата пропаднала младост… Пропаднала… Да, пропаднала! Той много е желал, много се е стремил, много е любил, много е учил… Но где го всичко това? Що е то? Захваща ли нещо и що направи? — Нищо, нито за хората, нито за себе си… При всяко напъване, при всяко усилие той, вместо да хвръкне, по-дълбоко е потъвал в тая грозна житейска кал… Нито едно желание не е постигнал, нито едно дело не е извършил за другите, нито една минута от живота не е грабнал за себе си… Той се присмиваше на всички, хулеше всички, а сам е бил като тях: слаб, безводен и страхлив… Ето Славка… Той я обичаше и можеше да я вземе… А какво стана?