Елин Пелин: Бялката на нане Вуте

Тоя сняг, гдето падна толко рано и затрупа селото, макар и на берекет, много хора загрижи, защото със снега иде и студът, а откъм дръвца тая година хората хич ги няма. Гората забранена, пък и горският се улучи лош човек, не дава пиле да прехвръкне нататък. Снегът издайник, всяка диря по него се познава, не може човек да иде тояга да си отсече, поне за избора да има, защото опозицията навирила глава, насреща й се не излиза.

Само нане Вуте се радва, гледа навън през малкото стъкло на закнижения прозорец, трие ръце и нетърпеливо чака Коле кюркчията да му донесе закърпен кожуха.

Рано е. Не се е съмнало още. Трите малки още спят, а големият Вутев син Тото, деветгодишно хлапе, седи зад печката, обува си цървулите, подсмърча и поглежда паницата с топлата попара, която майка му сложи на земята пред него. Настрана лежи торбенцето с книжките.

Стрина Вутевица, с ръце, мушнати в пазухата на кожухчето, излезе навън и бързо се върна свита и премръзнала.

— Ох, синко — обърна се тя към Тото, който вече лакомо сърбаше топлата попара, — корав лебец и изварка, полята с вряла солена водица — как ли ще идеш на това пусто училище. То какъв студ е! Ще ми премръзнеш, майка.

— Хайде, хайде, недей го глези. Студ не студ, нека върви да се учи, говедото — обърна се сърдито Вуте.

— Ами къде е училището, бе Вуте! Я си помисли — час бие детето дотам! Пустия му наш колибарски живот!

— А, лошо му е на тоя чист въздух! Я го гледай, на прасе прилича, зачервил се като чукундур.

— Да му се не знае и чистият въздух, и сичкото — промърмори гузно стрина Вутевица и помилва Тото по рошавата глава.

Тото мълчаливо сърбаше попарата и бързаше.

— Па слушай, хей — обърна се баща му към него, — като минеш през Заини — колиби, отбий се да кажеш на Коле, да ми донесе кожуха. Чу ли?

— Нека мине пряко, бе човече, защо да се отбива през Заини колиби. Къде ти са пустите му Заини колиби!

— Да се отбие… Каква му е работата. Ловци излизат. Ще ми намерят бялката. Аз съм се сврял в къщи като котка, без кожух — къде?

— Да ти се не види и бялката, и чудото… То барем да я хванеш, ами саде ходиш да мръзнеш и да плашиш животното.

— А, какво се зъбиш! Петстотин лева й е кожата! Ех… Паднаха пустите му кожи. Хиляда бяха.

Тото се наяде, прекръсти се, стана, поизтърси се, облече скъсаното кожухче, тури капицата, обрамчи торбето с книжките и тръгна. Майка му уви ушите му с някакво скъсано чердженце и го изпрати.

— Тате, ще мина край нане Коле — рече той, като излезе из вратата.

Стрина Вутевица излезе в пруста да меси, а нане Вуте, седнал със свити крака на земята, пак залепи очи на малкото стъкло.

До него се приближи котката и галено се тръкна о дрехите му.

— Кога ли ще ти откъсна опашката, крадло — изръмжа Вуте и я бутна с крака, та я отхвърли чак до вратата. Котката го погледна виновно, облиза се, отиде до печката и почна да лиже паницата на Тото.

Малките, които още спяха, се разшаваха под чергата. Подир малко Коле донесе кожуха, изпуши една цигара и си отиде. Нане Вуте се облече, взе в една торба половин самун, уви си ушите с шала, взема брадвата и бързо излезе.

— Отивам — обади се той на жена си, като надникна в пруста.

— Що не напои овцете, що им не турна шумица? Ще изпукат — викна тя след него, ала Вуте вече бе излязъл и бързаше към гората.

Вуте бе хванал дирите на бялката още когато първият сняг запраши земята. Да видим сега у дебелия ходила ли е и в коя хралупа се крие.

Нане Вуте нагази в рядката гора. Сняг до колене, чист, бял. Високите дъбаци, натежнели, мълчат, поглеждат се и крият нещо. Вуте тръгна между тях с наведена глава и почна да душка като куче. С ръце, мушнати под кожуха, с брадва, закачена на лакът, той вървеше с мъка из дебелия замръзнал сняг, спираше се, оглеждаше, търсеше, заничаше и пак тръгваше. Пък и студено беше. По мустаците му нависна лед.

Отведнъж той спря, отстъпи няколко крачки заднишком и се наведе ниско. По помръзналата кора на снега се редяха следи от меки, прилични малко на котешки стъпки, но с разперени пръсти и с тънки дълбоки дупки от остри нокти.

— Те я, женката, тя е — проговори сам на себе си нане Вуте и сърцето му заби, да изхвръкне.

Като разгледа внимателно наоколо, той предпазливо тръгна по следите. Тук-там, там-там, обиколи цялата гора, мина дол, мина два, все по следите. Най-после пред него се изпречи стара бука с хралупат дънер. Приближи се нане Вуте предпазливо, разгледа долу в дънера малка дупка, а пред нея свършват дирите на бялката. Разви полека нане Вуте шала, запуши дупката. Разгледа след това отвсякъде дънера, видя друга дупка отгоре, вдигна се полека на пръсти и запуши и нея с капата. След това извади хляба от торбата, отсече една лескова пръчица, направи обръч, отвори с него устата на торбата и я заложи хубаво пред долната дупка, като разрина хубаво снега. Краищата на торбата закова хубаво с колчета.