Агата Кристи - Десет малки негърчета

— Значи, и вие сте го усетили — все така напрегнато го следеше Вера с очи.

Тя потрепери и доближи лице до неговото.

— Кажете… не ви ли се струва… — Гласът й секна и след малко младата жена продължи: — Веднъж четох някакъв разказ за двама съдии от Върховния съд, които попадат в малко американско градче… Започнали да обвиняват като върховни съдници… А те изобщо не били от този свят…

— Небесни посетители? — вдигна вежди Ломбард. — Не вярвам в свръхестественото. В нашия случай си личи човешката ръка.

— Понякога… имам чувството, че… — промълви тихо Вера.

Ломбард я изгледа.

— Това е съвестта… — изрече вместо нея той и като помълча за миг, тихо понита: — Значи все пак сте удавили онова дете?

— Не съм! — яростно избухна Вера. — Не съм! Нямате право да ми говорите така!

Разпаленият й отговор предизвика искрения му смях.

— Напротив, направили сте го, моето момиче! Не зная как, не зная и причината. Не мога да си представя. Но вероятно зад всичко това се крие някакъв мъж. Така ли е?

Внезапно чувство на отпадналост и умора заля Вера.

— Да… имаше един мъж… — глухо потвърди тя.

— Това ме интересуваше — рече тихо Ломбард.

Вера внезапно се изправи, обзета от неочакван страх.

— Какво стана? — възкликна тя. — Не беше земетресение, нали?

— Не, не… Колко странно… някакъв тътен разтърси острова… Стори ми се… вие не чухте ли вик? Аз го чух.

Погледнаха нагоре към къщата.

— Оттам дойде — посочи Ломбард. — Трябва да отидем.

— Не, аз няма да отида — каза Вера.

— Както искате. Сам ще отида.

— Добре — отчаяно изстена Вера. — Идвам и аз. Тръгнаха нагоре по склона към къщата. Огряната от слънце тераса сякаш предлагаше спокойствие и безопасност. Те поспряха за минута и вместо да използват главния вход, предпазливо заобиколиха къщата.

Намериха Блор проснат върху каменната настилка на източната тераса, с размазан череп, обезобразен от едър къс бял мрамор.

— Чий е този прозорец? — попита Ломбард, като погледна нагоре.

— На моята стая — каза Вера с треперещ глас. — А това е… часовникът от полицата над камината. Сега си спомням. Беше монтиран в мраморна фигура на мечка. — Без да съумее да овладее гласа си, тя продължи да повтаря: — Фигура на мечка… мечка…

Филип сграбчи рамото й и я разтърси.

— Това решава въпроса — каза той мрачно и настойчиво. — Армстронг се крие някъде в къщата. Сега вече ще го спипам.

Вера се вкопчи в него.

— Не ставайте глупав! — извика тя. — Следващите ще бъдем ние! Наш ред е! Той това иска: да тръгнем да го търсим! И разчита, че така ще направим!

Филип спря и рече замислено:

— Имате известно право.

— Във всеки случай ще признаете, че и преди бях нрава! — извика младата жена.

— Да — кимна Ломбард, — спечелихте облога! Вече няма съмнение, че е Армстронг. Но къде, по дяволите, се е скрил? Навсякъде претърсихме, огледахме под лупа.

— Щом снощи не сте го намерили, още по-малък е шансът ви сега… — отсече Вера. — Съвсем логично е.

— Да, но…

— Трябва да си е приготвил предварително някое скривалище… Разбира се, тъкмо така би постъпил. Това напомня тайната килия на свещеника в едновремешните имения.

— Нашият случай е съвсем друг.

— Може да е поръчал да му направят скривалище.

— Нали измерихме навсякъде… — поклати глава Ломбард, — още първата сутрин. Готов съм да се закълна, че няма такова място.

— Трябва да има — настояваше Вера.

— Бих желал да проверя…

— Искате да проверите! Той го знае. Притаил сс е вътре и ви чака.

— Но аз ще отида подготвен — каза Ломбард и се потупа но джоба.

— И за Блор казахте, че лесно щял да надвие Армстронг. Беше достатъчно силен, а и тоя си с отварял очите ни четири. Но онова, което не искате да проумеете, е, че докторът е луд. А лудият пред нищо не се спира. Пo-хитър и по-коварен е от всеки нормален човек.

— Да се махаме тогава!

— Какво ще правите, когато се стъмни? — след дълго мълчание попита Ломбард.

Вера не му отговори и той продължи:

— He сте ли мислили?

— А какво можем да направим? — понита безпомощно младата жена. — Господи, колко се страхувам!

— Времето е ясно. Ще изгрее луна. Трябва да си намерим някое местенце… може би горе на скалите. Там ще дочакаме утрото. Само не бива да заспиваме. Трябва да си отваряме очите. И ако някой се опита да се приближи, ще стрелям!

Той помълча, сетне понита:

— Няма ли да ви е студено с тази тънка рокля?