Агата Кристи - След погребението

— Да, така е. Кой ще си дава труда да се вглежда в една проста компаньонка? — извика мис Гилкрист с треперещ глас. — Коя е тя? Жена за всичко, почти слугиня! Но продължете, мосю Поаро, продължете с фантастичните си измислици!

— Предположението за убийство, подхвърлено на погребението, разбира се, е било само първата крачка — продължи Поаро. — Имали сте резервни ходове. Всеки момент сте били готова да признаете, че сте подслушали разговора между Ричард и сестра му. Той несъмнено й е казал единствено това, че не му остава много да живее, което обяснява многозначителната фраза от писмото, написано от него и изпратено на Кора, след като се е прибрал у дома си. „Монахинята“ е друго ваше внушение. Монахинята — по-точно монахините, които са посетили дома на мисис Ланскне в деня на следствието за установяване причината за нейната смърт, са ви дали повод да направите неколкократно подмятания за „монахиня, която ви преследва“. Възползвали сте се от тази тема, когато сте искали на всяка цена да чуете какво казва по телефона мисис Тимъти на своята етърва в Ендърби. А също и защото сте искали и вие да ги придружите там, за да разберете има ли заподозрени и кои са. Това, дето сте се отровили сама с арсен — тежко, но не фатално отравяне — е стар метод на престъпниците. И трябва да кажа, че то даде повод за зараждане на съмнение към вас у инспектор Мортън.

— Кажете за картината — прекъсна го Розамънд. — Каква е тази картина?

Поаро бавно разгъна телеграмата.

— Тази сутрин аз телефонирах на мистър Ентуисъл, един човек на дълга, и го помолих да отиде в Стансфийлд Грейндж и с разрешение от мистър Абърнети (тук Поаро хвърли на Тимъти нетърпящ възражение поглед) да прегледа картините в стаята на мис Гилкрист и да вземе тази, която изобразява пристанището Полфлексън, под претекст, че ще й се подменя рамката като изненада за мис Гилкрист. Той трябваше да я отнесе обратно в Лондон и да посети мистър Гътри, когото бях предупредил с телеграма. Набързо нарисуваната скица на Полфлексън е била отстранена и под нея се е оказала оригиналната творба.

Той вдигна телеграмата и я прочете. Телеграмата гласеше: „Определено Вермеер. Гътри.“

Изведнъж мис Гилкрист потръпна като наелектризирана и от устата й се изсипа порой от думи:

— Знаех си, че е Вермеер. Знаех го! Но тя не го знаеше. Ще ми говори за Рембранд и за италианските примитиви, а не може да познае един Вермеер под носа си. Не спираше да дрънка за изкуството, а всъщност не разбираше нищо от изкуство! Не познавам по-глупава жена! Проглуши ми ушите с този неин Ендърби — какво правели като деца, за Ричард, за Тимъти, за Лора и за всички останали. Тънели са в богатство. Още от деца са имали всичко най-хубаво! Знаете ли какво значи да слушаш някой да ти говори все едно и също, ден и нощ? И да отговаряш: „О, да, мисис Ланскне“ или „Нима, мисис Ланскне?“ Да се преструваш, че ти е интересно, когато… когато всъщност ти е дошло до гуша… до гуша… И да нямаш на какво да се надяваш… И изведнъж — Вермеер! Четох във вестниците, че един Вермеер се продал преди няколко дни за пет хиляди лири!

— Убили сте я… по този зверски начин за пет хиляди лири?! — извика Сюзън, която сякаш не можеше още да повярва.

— Пет хиляди лири — поясни Поаро — са били достатъчни да се наеме и обзаведе чайна…

Мис Гилкрист се обърна към него.

— Вие поне разбирате — рече тя. — Това бе единственият ми шанс. Друг такъв нямаше да имам. Нужен ми бе капитал. — Гласът й завибрира от маниакалната сила на тази нейна мечта. — Решила бях да я нарека „Палмичката“ и да поръчам фигурки на камили за поставки на менютата. Човек може да се сдобие и с хубав порцелан — най-често върнат от износ, а не този ужасен бял боклук, който виждаме навсякъде. Представях си я в някой изискан квартал, където живеят отбрани хора. Например Рай… или може би Чичестър… Сигурна съм, че щеше да процъфти. — Тя поспря за миг, после добави замечтано: — Дъбови маси… плетени столове с възглавници на червено-бели райета…

За няколко мига несъществуващата чайна се стори на всички по-реална от викторианската солидност на салона в Ендърби.

Инспектор Мортън разруши магията с намесата си, а мис Гилкрист му отвърна учтиво:

— О, разбира се. Веднага. Няма да създавам трудности. В края на краищата, щом не мога да имам своята „Палмичка“, всичко друго е без значение…

Тя излезе от стаята, придружена от инспектора, а Сюзън промълви със съкрушен глас:

— Никога не съм допускала, че може да има изискана убийца. Ужасно…