Агата Кристи - След погребението

— Аз сама ще проверя. Ела с мен, Майкъл, миличък. Там е тъмно, а след това, което стана с леля Хелън, не отивам сама по тъмните ъгли.

Всички се сепнаха от тези нейни думи, а Мод попита с плътния си глас:

— Какво искаш да кажеш, Розамънд?

— Ами някой я е фраснал, не е ли така?

Грегъри Банкс й възрази сопнато:

— Станало й е лошо и е паднала.

Розамънд се изсмя.

— Тя ли ви каза топа? Не бъди наивен, Грег. Разбира се, че са я фраснали.

Джордж също я смъмри:

— Не бива да говориш такива неща, Розамънд.

— Глупости — отвърна Розамънд. — Какво друго може да е? Всичко се връзва. Детектив търси улики из къщата, чичо Ричард е отровен, леля Кора убита със секира, на мис Гилкрист подхвърлят парче сватбена торта с отрова, а сега леля Хелън я удрят с някакъв тъп предмет. Ще видите, че това ще продължи, докато избият всички до един. Накрая ще остане само той — убиецът, искам да кажа. Но аз няма да се оставя да ме убият.

— А защо ще иска някой да те убива, хубава Розамънд? — попита я с несериозен тон Джордж.

— О, защото знам твърде много, разбира се — отвърна тя.

— Какво знаеш? — попитаха почти едновременно Мод Абърнети и Грегъри Банкс.

Розамънд ги възнагради с ангелската си усмивка:

— Наистина ли искате да знаете? — продължи невинно тя. — Хайде, Майкъл.

В единадесет часа Еркюл Поаро свика импровизирано събрание в библиотеката. Присъстваха всички. Поаро огледа замислено лицата на хората, насядали в полукръг срещу него.

— Снощи — започна той — мисис Шейн ви съобщи, че аз съм частен детектив. За себе си се надявах да запазя своя… camouflage, как да кажа… — още известно време. Но няма значение Днес или най-късно утре — щях да ви съобщя истината. Моля, слушайте внимателно какво ще ви кажа сега. Аз съм известна личност в моята област — много известна личност. Всъщност моите дарби са несравними!

Джордж Кросфийлд се ухили и каза:

— Само така, мосю Понт… не, Поаро беше, нали? Чудно, че не съм чувал за вас.

— Не е чудно, тъжно е! — възрази му строго Поаро. — Уви, днес образованието куца. Учи се само икономика, нищо друго — и как да се изкарват тестове за интелигентност. Но да продължа. Аз съм дългогодишен приятел на мистър Ентуисъл…

— А, значи той е в дъното на цялата работа.

— Може и така да се каже, мистър Кросфийлд. Мистър Ентуисъл се разстрои много от смъртта на своя стар приятел, мистър Ричард Абърнети. А особено го разтревожиха думите, казани в деня на погребението от сестрата на мистър Абърнети — мисис Ланскне. Думи, произнесени от нея в тази стая.

— Абсолютна глупост. Съвсем в стила на Кора — обади се Мод. — Мистър Ентуисъл би трябвало да е достатъчно мъдър да не й обръща внимание.

Поаро продължи:

— Мистър Ентуисъл се разтревожи още повече след… хм… съвпадението, ако мога така да се изразя, със смъртта на мисис Ланскне. Той искаше само едно — да се увери, че тази смърт е била наистина съвпадение. С други думи, искаше да се увери, че Ричард Абърнети е умрял от естествена смърт. За тази цел ме упълномощи да извърша нужните разследвания.

Настъпи мълчание.

— И аз ги извърших…

Никой не отронваше дума.

Поаро отметна назад глава и продължи:

— Eh, bien, вие всички ще се зарадвате да научите, че в резултат от моите разследвания нямаме абсолютно никакво основание да смятаме, че мистър Абърнети не е умрял от естествена смърт. Нямаме никакво основание да смятаме, че той е бил убит! — Поаро се усмихна и разпери ръце тържествуващо. — Добра новина, нали?

По изражението на лицата им едва ли би могло да се приеме, че е така. Бяха се втренчили в него и всички, с изключение на един, го гледаха с недоверие и подозрителност.

Изключението бе Тимъти Абърнети, който кимаше глава в знак на решително съгласие.

— Разбира се, че Ричард не е бил убит — рече сърдито той. — Така и не разбрах кому бе хрумнало това. Цялата работа дойде от Кора и глупавите й шеги. Наумила си е била да ви сплаши. Да се позабавлява. Може да ми е сестра, но истината е, че си беше смахнато, горкото момиче. Е, мистър… как ви беше името… Радвам се, че проявихте здрав разум и стигнахте до правилно заключение, макар че, мен ако питате, Ентуисъл твърде много си позволява. Да ви упълномощава да идвате тук и да надничате и ровите из къщата! А ако смята хонорарът ви да е за наша сметка, ще му заявя, че няма да я бъде. Ама че дебелоочие! Да го е молил някой? Кой е Ентуисъл, та да се разпорежда? Щом роднините не са имали съмнения…