Агата Кристи - След погребението

— Слава богу! — възкликна той с обяснимо негодувание. — В централата здравата се затрудниха, докато ви наберат.

— Не е за чудене. Телефонът е бил отворен и слушалката висеше.

В гласа му се долавяше мрачна нотка, която не убягна от вниманието на събеседника му.

— Случило ли се е нещо? — попита рязко мистър Ентуисъл.

— Да. Преди двадесет минути камериерката намерила мисис Лио Абърнети, просната на земята до телефона в кабинета. Беше в безсъзнание. Мозъчно сътресение.

— Искате да кажете, че е била ударена по главата?

— Да. Има малка вероятност да е паднала и да е ударила главата си на мраморното блокче, с което подпират вратата, но аз не вярвам, а и докторът също не вярва.

— Точно тогава тя ми се обади по телефона. И аз не разбрах защо връзката прекъсна така внезапно.

— Значи на вас се е обаждала? Какво ви каза?

— Преди известно време ми беше споменала как когато Кора Ланскне подхвърлила, че брат й е бил убит, тя самата имала усещането за нещо нередно, странно — не можеше точно да го определи и за нещастие не си спомняше защо е останала с такова впечатление.

— И ненадейно си е спомнила?

— Да.

— И ви позвъни да ви каже?

— Да.

— Eh, bien?

— Никакво eh, bien — рече мистър Ентуисъл сприхаво. — Започна да ми казва, но някой я е прекъснал.

— Какво успя да ви каже?

— Нищо съществено.

— Ще ме извините, приятелю, но аз ще преценя това, не вие. Какво точно ви каза?

— Припомни ми, че съм я бил помолил, щом се сети какво й е направило впечатление, да ми съобщи веднага. И ето, че се сетила, но каза, че „нямало логика“. Попитах я дали е нещо, което се отнася до присъстващите в онзи ден, и тя потвърди. После добави, че й е хрумнало, когато се гледала в огледалото…

— Да?

— Това е всичко.

— Не намекна ли… за кое от лицата, замесени в тази история, се отнася?

— Щях незабавно да ви уведомя, ако ми беше казала това — рече мистър Ентуисъл с леден тон.

— Извинете ме, приятелю. Разбира се, че щяхте да ми кажете.

Мистър Ентуисъл продължи:

— Ще трябва просто да чакаме тя да дойде на себе си, за да научим.

Поаро промълви с печален глас:

— Може да чакаме дълго. Ако въобще дочакаме.

— Толкова ли е сериозно? — Гласът на мистър Ентуисъл леко потрепери.

— Да, сериозно е.

— Но това е ужасно, Поаро.

— Да, ужасно е. И точно затова не можем да си позволим да чакаме. Защото всичко показва, че имаме насреща си или закоравял престъпник, или някой, който от уплаха не знае какво върши, а то е същото.

— Слушайте, Поаро, кажете ми нещо за Хелън. Разтревожен съм. Сигурен ли сте, че тя ще е в безопасност в Ендърби?

— Не, не съм сигурен. Затова тя не е в Ендърби. Вече дойде линейката, която ще я отведе в болнично заведение. Там за нея ще се грижат специални сестри и няма да се разрешава на никого, било член на семейството или не, да я вижда.

Мистър Ентуисъл въздъхна.

— Олекна ми, като ви слушам! Иначе, струва ми се, ще е изложена на опасност.

— Тя несъмнено щеше да е в опасност.

Мистър Ентуисъл продължи с дълбоко вълнение в гласа:

— Винаги съм изпитвал чувство на уважение към Хелън Абърнети. Тя е жена с изключителен характер. Може да е имало някои… как да го нарека… скрити страни в живота й.

— А, имало е скрити страни?

— Така ми се струва.

— Оттам и вилата в Кипър. Е, това обяснява много неща…

— Не бих искал да си помислите…

— Вие не можете да ме спрете да си мисля. Но сега имам за вас малка задача. Един момент.

Последва кратка пауза, после отново се чу гласът на Поаро.

— Трябваше да се уверя, че никой не ни подслушва. Всичко е наред. А сега ето какво искам да направите за мен. Пригответе се за пътуване.

— Пътуване ли? — Мистър Ентуисъл бе леко слисан. — О, да, разбирам. Искате да дойда в Ендърби.

— Съвсем не. Тук аз контролирам всичко. Няма да е нужно да пътувате толкова далече. Пътешествието ви ще ви изведе малко извън Лондон. Ще отидете до Погреби свети Едмъндс (Ма foil 3 3 Ma foi! (фр.) — Бога ми! (Б. пр.) Какви имена имат английските градове!), там ще вземете кола под наем и ще посетите психиатричната клиника „Форсдайк Хаус“. Питайте за доктор Пенрит и разберете от него подробности за един пациент, който е бил изписан неотдавна.

— Какъв пациент? Едва ли имате…

Поаро го прекъсна:

— Името на пациента е Грегъри Банкс. Разберете за какво душевно страдание е лекуван.

— Нима искате да кажете, че Грегъри Банкс е луд?

— Шшшт! Внимавайте какво говорите. А сега — аз още не съм закусил — вие също, предполагам, не сте закусили?