Агата Кристи - След погребението

— Съвсем не — отвърна Джордж.

— „Свещеното сърце на Девата“ — продължи Поаро. — За щастие благодарение на добрата воля на неизвестен благодетел успяхме да предложим малко по-висока цена. — После се обърна направо към мис Гилкрист: — Вие не обичате монахините, мисля?

Мис Гилкрист се смути и пламна цялата.

— О, моля ви, мистър Понтарлие, не бива да мислите така. Нямам нищо против тях лично, но и не бих се съгласила, че е правилно да се затвориш от външния свят по този начин. Искам да кажа, кому е нужно това, пък е и доста егоистично. Разбира се, не говоря за монахините учителки или за онези, които обикалят бедните, защото, сигурна съм, те са безкористни жени и допринасят голяма полза.

— Не мога да си представя да съм монахиня — рече Сюзън.

— Идеално подхожда — извика Розамънд. — Спомнете си… когато възстановиха „Чудото“ миналата година. Соня Уелс бе фантастична — с думи не можеше да се опише.

— Това, което не мога да разбера — обади се Джордж, — е защо ще му е угодно на Господа да се обличаш в средновековни одежди. А облеклата на монахините са точно такива: тежки, нехигиенични и непрактични!

— И всички досущ си приличат, нали? — добави мис Гилкрист. — Знам, че е глупаво, но наистина се стреснах, когато на вратата в дома на мисис Абърнети се появи монахиня да иска помощи. Внуших си, че е същата, която позвъни на вратата на бедната мисис Ланскне в Личет Сейнт Мери в деня на следствието. Знаете ли, внуших си, че ме преследва навсякъде!

— Мислех, че монахините винаги ходят по две, когато събират помощи — рече Джордж. — Имаше една детективска история, която се крепеше именно на това.

— Този път беше само една — поясни мис Гилкрист. — Може би правят икономии — добави тя неуверено. — А и нямаше начин да е същата, защото предишната каза, че събирала средства за органа в „Свети Варнава“, докато тази бе дошла за нещо съвсем различно, нещо свързано с деца.

— Но и двете имаха еднакви черти? — попита Еркюл Поаро. Беше заинтригуван. Мис Гилкрист се обърна към него.

— Така ми се стори. Наби ми се в очи горната устна… Сякаш имаше мустаци. Май именно това ме уплаши… Още повече, че тогава нервите ми бяха изопнати, пък си спомних и историите, които се разправяха по време на войната за монахини, които всъщност били мъже от Петата колона и скачали с парашути. Разбира се, беше глупаво от моя страна. После си дадох сметка.

— Удобно е да се дегизираш като монахиня — рече Сюзън замислено. — Не се виждат краката.

— Цялата работа е там — добави Джордж, — че човек никога не се вглежда както трябва в другите. Точно затова различни свидетели в съда дават толкова крайно противоречиви показания за едно и също лице. Не е за вярване. Един и същи човек го описват и като висок, и като нисък, слаб и дебел, рус и кестеняв, облечен в тъмен и в светъл костюм, и така нататък. Обикновено един от свидетелите казва истината, но е трудно да разбереш кой.

— И друго странно нещо е — подкрепи го Сюзън, — че понякога хвърляш поглед в огледалото и не можеш да се познаеш отведнъж. Казваш си: „Много позната физиономия…“, и внезапно осъзнаваш, че това си ти!

Джордж добави:

— А още по-трудно би било, ако човек можеше да се види — но не в огледало.

— Как така? — попита озадачена Розамънд.

— Ами, не разбираш ли, никой никога не се е видял такъв, какъвто го виждат околните. Винаги се виждаме в огледало, тоест обърнат образ.

— Но нима той е по-различен?

— О, да — бързо вметна Сюзън. — Няма съмнение. Човешкото лице не е симетрично — двете вежди се различават, устните са по-дълги от едната страна, носът не е идеално прав. Можете да се уверите в това с помощта на молив. Кой има молив?

Някой извади молив и те експериментираха, като го държаха ту от лявата, ту от дясната страна на носа и се смяха, установявайки колко са различни двата ъгъла на зрение.

Атмосферата чувствително се разведри. Доброто настроение обхвана всички. Това не бяха вече наследниците на Ричард Абърнети, събрали се за подялба на имуществото, а група нормални, весели хора, дошли да прекарат заедно събота и неделя в провинцията.

Само Хелън Абърнети остана затворена и мълчалива.

Въздишайки, Еркюл Поаро се надигна и пожела на домакинята си лека нощ.

— А може би, мадам, по-добре е да ви кажа довиждане. Моят влак тръгва утре сутринта в девет. Твърде ранен час. Ето защо ще ви благодаря сега за вашата любезност и гостоприемство. Датата на влизане във владение — тя ще бъде уточнена с добрия мистър Ентуисъл. Разбира се, ще се съобразим с удобството ви.