Агата Кристи: Съдружници срещу престъплението

— Изключително много ме заинтригувахте — каза Томи. — Няма ли да продължите?

— Нахалството няма да ви помогне, мистър Блънт. Отсега нататък вие сте белязан. Откажете се от това разследване и ще ви оставим на мира. Иначе… Господ да ви е на помощ! Смъртта бързо намира онези, които пречат на плановете ни.

Томи не отговори. Той гледаше през рамото на натрапника, като че ли беше видял призрак.

Всъщност той виждаше нещо, което пораждаше у него много по-големи страхове, отколкото който и да е призрак. Досега не беше помислил за Албърт като фактор в играта. Беше приел, че тайнственият непознат вече се е разправил с Албърт. Сети се за него и си го представи лежащ зашеметен върху килима в предното помещение.

Сега обаче видя, че Албърт като по чудо е убягнал от вниманието на непознатия. Но вместо да се втурне да повика полицай като истински благоразумен британец, Албърт беше решил да действа на своя глава. Вратата зад непознатия се беше отворила безшумно. Албърт стоеше в рамката й с въже в ръце.

Мъчителен протестен вик се изтръгна от Томи, но беше твърде късно. Изпълнен с ентусиазъм, Албърт хвърли примка през главата на натрапника и го събори назад на пода.

Случи се неизбежното. Пистолетът гръмна и Томи усети куршума пътьом да одрасква ухото му, преди да се забие в мазилката зад него.

— Хванах го, сър! — извика Албърт, зачервен от триумф. — Хванах го с ласо. Упражнявам се в хвърляне на ласо в свободното си време, сър. Ще ми помогнете ли? Доста е силен.

Томи побърза да помогне на верния си съратник, мислено решавайки, че Албърт повече няма да има свободно време.

— Идиот такъв! — възкликна той. — Защо не повика полиция? Благодарение на глупавата ти игра той едва не продупчи главата ми с куршум! Уф! Никога не ми се е разминавало така на косъм.

— Хванах го с ласото си в последния момент, наистина успях — продължи да нарежда Албърт с нестихващ ентусиазъм. — Удивителни неща правят онези каубои в прерията, сър.

— Вярно — отвърна Томи, — но ние не сме в прерията. Съвсем случайно се намираме във високо цивилизован град. А сега, драги господине — обърна се той към проснатия си на пода враг, — какво да правим с вас?

Единственият отговор беше поток ругатни на чужд език.

— Шът — прекъсна го Томи. — Не разбирам и дума от това, което казвате, но ми се струва, че подобни изрази не са за пред дами. Нали ще го извините, мис… знаете ли, от вълнение при това малко произшествие съвсем забравих името ви?

— Марч — отвърна момичето. Все още изглеждаше изплашена и бледа. Но се приближи и застана до Томи като гледаше надолу към легналата фигура на объркания непознат. — Какво ще правите с него?

— Вече мога да повикам някое ченге — предложи услужливо Албърт.

Но Томи, като погледна нагоре, улови много слабо отрицателно движение на главата на момичето и промени репликата си.

— Този път ще го пуснем — заяви той. — Все пак ще си позволя удоволствието да го изритам надолу по стълбите, но само за да го науча как да се държи с дамите.

Развърза въжето, изправи жертвата на крака и бързо го избута през предното помещение.

Чуха се няколко остри вика, а после — тупване. Томи се върна зачервен, но усмихнат.

Момичето се взираше в него с ококорени очи.

— Наранихте ли го?

— Надявам се — отвърна Томи. — Но тези испанци имат навика да викат преди да ги удариш, така че не мога да бъда напълно сигурен. Да се върнем ли в кабинета ми, мис Марч, за да подновим прекъснатия си разговор? Не мисля, че отново ще ни прекъснат.

— Ласото ми е готово, сър, за всеки случай — обяви услужливият Албърт.

— Прибери го някъде — заповяда строго Томи.

Той последва момичето в кабинета и седна на бюрото си. Дамата зае един стол срещу него.

— Не знам точно откъде да започна — каза момичето. — Както каза онзи човек, пътувах с „Номадик“. Дамата, която споменавате в обявата, мис О’ Хара, също беше на борда.

— Точно така! — вмъкна Томи. — Това вече ни е известно. Но подозирам, че може да знаете нещо за нейните действия на борда на този кораб. Иначе онзи живописен господин не би бързал толкова да нахълта.

— Ще ви кажа всичко. На борда беше американският посланик. Един ден като минавах покрай каютата му, видях тази жена вътре. Тя правеше нещо толкова необикновено, че се спрях да погледна. Тя държеше в ръка мъжка обувка…

— Обувка ли? — извика развълнувано Томи. — Извинете, мис Марч. Продължавайте.

— С малки ножички тя разпаряше подплатата. После като че ли натъпка нещо вътре. Точно в този момент докторът и още един човек се появиха по коридора. Тя незабавно падна обратно на кушетката и простена. Почаках малко, и като чух разговора, разбрах, че тя се е престорила на припаднала. Казах „престорила се е“, защото, когато я видях отначало, тя явно изобщо не се чувстваше зле.