Агата Кристи: Съдружници срещу престъплението

Томи кимна.

— А после?

— Не ми се иска особено да ви разказвам нататък. Бях… любопитна. Освен това бях чела разни глупави книги и се чудех дали е сложила бомба, отровна игла или нещо подобно в обувката на мистър Уилмът. Знам, че е абсурдно, но точно това си помислих. Както и да е. Следващия път когато минавах покрай празната каюта, се промъкнах вътре и огледах обувката. Измъкнах изпод подплатата парченце хартия. Точно когато го държах в ръка, чух стюарда да се приближава и побързах да изляза, за да не ме заловят. Още държах в ръка сгънатото листче хартия. Когато се прибрах в каютата си, го разгледах. Мистър Блънт, там имаше само няколко цитата от Библията.

— Цитати от Библията? — повтори Томи, силно заинтригуван.

— Поне така си помислих в момента. Не ги разбирах, но предположих, че са работа на религиозен маниак. Както и да е, реших, че не си струва труда да го връщам. Задържах го, без да мисля много за него до вчера, когато направих от листчето лодка за малкия си племенник, за да я пусне във ваната, докато се къпе. Щом хартията се намокри, видях как върху нея се появиха странни знаци. Бързо я извадих от ваната и отново я изгладих. Водата беше извадила на бял свят скритото съобщение. Беше нещо като чертеж — приличаше на вход на пристанище. Веднага след това прочетох вашата обява.

Томи скочи от стола си.

— Но това е много важно. Сега разбирам всичко. Онзи чертеж вероятно е план на някакви важни военноморски бази. Бил е откраднат от онази жена. Тя се е страхувала, че някой е по следите й, и, като не се е осмелила да го държи сред своите вещи, е избрала това скривалище. По-късно се е сдобила с чантата, в която е била обувката само за да открие, че листчето е изчезнало. Кажете ми, мис Марч, донесохте ли това листче?

Момичето поклати глава.

— То се намира на местоработата ми. Имам козметичен салон на Бонд Стрийт. Всъщност съм агент на препаратите „Циклама“ в Ню Йорк. Затова бях там. Помислих си, че това може да е важен документ, затова го заключих в сейфа преди да изляза. Не трябва ли Скотланд Ярд да се запознае с него?

— Да, непременно.

— Тогава да отидем ли да го вземем и да го занесем направо в Скотланд Ярд?

— Много съм зает този следобед — отвърна Томи, като възприе професионалните си обноски и се консултира с часовника си. — Епископът на Лондон иска да се заема с един случай. Много любопитен проблем във връзка с някои одежди и двама свещеници.

— В такъв случай — каза мис Марч, като се изправи, — ще отида сама.

Томи вдигна ръка в знак на протест.

— Тъкмо щях да кажа — прекъсна я той, — епископът ще трябва да почака. Ще оставя бележка на Албърт. Убеден съм, мис Марч, че докато този документ не бъде предаден на сигурно място в Скотланд Ярд, вие се намирате в сериозна опасност.

— Така ли мислите? — усъмни се момичето.

— Не мисля така, сигурен съм. — Той надраска няколко думи върху бележника пред себе си, после откъсна листа и го сгъна.

Взе шапката и бастуна си и каза на момичето, че е готов да я придружи. В предното помещение предаде сгънатия лист на Албърт с важен вид.

— Повикан съм по спешен случай. Обясни това на негова светлост, ако дойде. Ето бележките ми върху случая за мис Робинсън.

— Много добре, сър — каза Албърт, влизайки в ролята си. — А какво ще стане с перлите на херцогинята?

Томи махна раздразнено с ръка.

— И те ще трябва да почакат.

Двамата с мис Марч бързо излязоха. На стълбите срещнаха Тапънс, която се качваше. Томи я подмина с рязката забележка:

— Пак закъснявате, мис Робинсън. Повикан съм по спешен случай.

Тапънс спря на стълбите и се вторачи след тях. После с вдигнати вежди влезе в кантората.

Когато стигнаха до улицата, до тях доплува такси. Томи понечи да го наеме, но промени решението си.

— Обичате ли да вървите пеш, мис Марч?

— Да, защо? Не е ли по-добре да вземем таксито? Ще стигнем по-бързо.

— Може би не забелязахте. Шофьорът на това такси току-що отказа да качи пътник малко по-надолу по улицата. Чакаше нас. Враговете ви са нащрек. Ако се чувствате способна на това, по-добре ще бъде да вървим пеш до Бонд Стрийт. По улиците има много хора и не могат да предприемат нещо срещу нас.

— Добре — съгласи се колебливо момичето.

Тръгнаха на запад. По улиците, както беше казал Томи, имаше много хора, и напредваха бавно. От време навреме той дръпваше момичето на една страна с бърз жест, макар самата тя да не беше видяла нищо подозрително.

Като погледна внезапно към нея, го обзеха угризения на съвестта.