Агата Кристи: Съдружници срещу престъплението

— Надявам се, че тайната дипломация още не е стигнала дотам.

— Освен в книгите — добави Томи с усмивка и леко извинителен тон. — Но, нали разбирате, трябва някак да обясним случката. Кой е дошъл за чантата, искам да кажа, другата чанта?

— Някой, който се представил за прислужник на Уестърхам. Доста тих, обикновен човек, както научих. Камериерът ми казва, че в него нямало нищо забележително.

— Знаете ли дали някой я е отварял?

— Не мога да кажа. Предполагам, че не. Но може би ще искате да зададете няколко въпроса на камериера ми? Той може да ви даде повече подробности от мен.

— Мисля, че така ще бъде най-добре, мистър Уилмът.

Посланикът надраска няколко думи на една визитна картичка и я подаде на Томи.

— Предполагам, че ще предпочетете да наминете в посолството и да направите там разследванията си? Ако не, ще изпратя камериера си при вас. Между другото той се казва Ричардс.

— Не, благодаря, мистър Уилмът. Бих предпочел да дойда в посолството.

Посланикът се изправи, като погледна часовника си.

— Боже господи, ще закъснея за една среща. Е, довиждане, мистър Блънт. Оставям нещата във ваши ръце.

Той бързо излезе. Томи погледна Тапънс, която през цялото време прилежно беше записвала в бележника си в ролята на старателната мис Робинсън.

— Какво ще кажеш, моето момиче? — попита той. — Виждаш ли, както се изрази старият, някакъв смисъл в случилото се?

— Никакъв — отвърна бодро Тапънс.

— Е, добро начало! Показва, че зад тази „грешка“ наистина се крие нещо дълбоко.

— Така ли мислиш?

— Подобна хипотеза е съвсем приемлива. Спомни си Шерлок Холмс и дълбочината, на която проникнало маслото в кифличката, или май беше обратното. Винаги съм изпитвал огромно желание да науча всичко за този случай. Вероятно някой ден Уотсън ще измъкне отговора от бележника си. Тогава ще умра щастлив. Но да се захващаме за работа.

— Така е — съгласи се Тапънс. — Не е много съобразителен почитаемият Уилмът, но е стабилен.

— Тя познава мъжете — отбеляза Томи. — Или май трябва да кажа „той познава мъжете“. Толкова е смущаващо, когато се правиш на мъж-детектив.

— О, човече, човече!

— Малко повече действия, Тапънс и малко по-малко повторения.

— Класическите фрази винаги са на място — отбеляза с достойнство Тапънс.

— Вземи си кифличка — предложи мило Томи.

— Не и в единадесет часа сутринта, благодаря. Глупав случай е този. Обувки… разбираш ли… Защо пък обувки?

— А защо пък не — каза замислено Томи.

— Не подхожда. Обувки. — Тя поклати глава. — Не върви. Кой би искал чужди обувки? Ненормална работа.

— Може би са сгрешили чантата — предположи Томи.

— Възможно е. Но ако са търсели документи, щяха да вземат дипломатическо куфарче. Когато се заговори за посланици, човек се сеща само за документи.

— Обувките предполагат отпечатъци от стъпки — промълви Томи. — Дали са искали да оставят някъде отпечатъци от стъпките на Уилмът?

Тапънс се замисли върху предложението, като изостави ролята си. После поклати глава.

— Изглежда напълно невъзможно — отбеляза тя. — Не, струва ми се, ще трябва да се примирим с факта, че обувките нямат нищо общо със случая.

— Тогава — въздъхна Томи — следващата стъпка е да разпитаме приятелчето Ричардс. Той може да хвърли известна светлина върху мистерията.

Томи показа визитната картичка на посланика и беше приет в посолството. След малко блед млад мъж с благопристойни маниери и приглушен глас му се представи.

— Аз съм Ричардс, сър. Камериерът на мистър Уилмът. Разбрах, че сте пожелали да ме видите?

— Да, Ричардс. Мистър Уилмът се отби при мен тази сутрин и ми предложи да дойда и да ви задам няколко въпроса. Относно онази история с ръчната чанта.

— Знам, че мистър Уилмът доста се притесни от тази работа, сър. Не разбирам защо, след като не е причинена никаква вреда. Със сигурност помня, че човекът, който се отби за другата чанта, ми обясни, че тя е на сенатор Уестърхам. Но, разбира се, може и да греша.

— Как изглеждаше?

— На средна възраст. С посивяла коса. Бих казал извънредно благонадежден. Разбрах, че е камериерът на сенатор Уестърхам. Той остави чантата на мистър Уилмът и взе другата.

— Тя изобщо беше ли отваряна?

— Коя от двете, сър?

— Имах предвид онази, която сте донесли от кораба. Но бих искал да знам и за другата, тази на мистър Уилмът. Била ли е отваряна, знаете ли?

— Бих казал, че не, сър. Беше точно както я бях подредил на кораба. Бих казал, че господинът, който и да е бил, просто я е отворил… разбрал е, че не е неговата и отново я е затворил.