Агата Кристи - Свидетел на обвинението

Очите й проблеснаха злокобно.

— А парите, миличък? — изхриптя тя. — Двеста лири, ако си спомняш.

— Ваш дълг е да дадете показания и може да ви повикат да го направите.

— Няма да го бъде, миличък. Аз съм стара жена и нищо не знам. Но ти ще ми дадеш двеста и може би ще ти помогна с това-онова. Разбра ли?

— С какво например?

— Какво ще кажеш за едно писмо? Писмо от нея. Няма значение как съм го взела. То си е моя работа. Но си искам моите двеста лири.

Мистър Мейхърн я погледна хладно и каза решително:

— Ще ви дам десет лири и нищо повече. И то само ако писмото е такова, за каквото го представяте.

— Десет лири? — изписка тя яростно.

— Двайсет, и това е последната ми дума.

Той стана като че си тръгва. После, наблюдавайки я внимателно, извади портфейла си и преброи двадесет и една лири в банкноти.

— Виждате, че това е всичко, което имам в мен. Можете да ги вземете или не.

Но той вече знаеше, че при вида на парите тя няма да издържи. Жената яростно изруга в безсилието си, но накрая се предаде. Отиде до леглото и измъкна нещо изпод парцаливия дюшек.

— Дръж, господ да те убие! — изръмжа тя. — Най-горното е това, което ти трябва.

Тя му хвърли връзка писма, а мистър Мейхъри ги развърза и както си му беше обичаят, спокойно и подробно ги разгледа. Жената напрегнато го наблюдаваше, без да може да разбере нищо от невъзмутимата му физиономия.

Той изчете всяко писмо, след което се върна на най-горното, и повторно го прочете. После внимателно завърза цялата връзка.

Това бяха любовни писма, писани от Ромен Хайлгер, а мъжът, до когото бяха адресирани, не бе Ленърд Воул. Най-горното писмо носеше датата на ареста на последния.

— Не те излъгах, миличък, нали? — изхленчи жената. — Това писмо ще й види сметката, а?

Мистър Мейхърн сложи писмата в джоба си и попита:

— Как се добрахте до тази кореспонденция?

— Няма да кажа — ухили се тя. — Но знам и още нещо. Чух в съда какво каза тази никаквица. Открих къде е била в десет и двайсет, времето, в което тя каза, че е била в къщи. Попитай в киното на Лайън роуд. Ще си спомнят — толкова хубава и стройна — проклета да е!

— Кой е мъжът? — попита мистър Мейхърн. — Споменава са само малкото му име.

Гласът й стана груб и плътен, а ръцете й се свиха в юмрук и се отпуснаха. Накрая вдигна едната ръка към лицето си.

— Той е мъжът, който ми направи това. Преди години. Тя ми го отне — момиче и половина беше тя тогава. А когато тръгнах подире му и отидох да си го върна, той хвърли онова проклето нещо по мен! И тя се смееше, проклетницата! От години й имам зъб. Преследвах я, шпионирах я. А сега ми падна. Ще си получи заслуженото, нали, господин адвокат? Ще си изпати, нали?

— Вероятно ще я осъдят за лъжесвидетелство — тихо отговори мистър Мейхърн.

— Да я затворят, това искам. Нали ще го направите? Къде са ми парите? Къде са хубавите парички?

Без да отрони дума, мистър Мейхърн остави парите на масата. После, като си пое дъх, се обърна и излезе от бедняшката стая. Хвърляйки последен поглед назад, видя старата жена да се навежда над парите.

Без да губи време, той лесно намери киното на Лайън роуд, показа снимката на Ромен Хайлгер на портиера, който веднага я позна. През въпросната вечер бе дошла малко след десет с някакъв мъж. Не бе обърнал особено внимание на кавалера, но си спомняше дамата, която го бе попитала за филма. Стояли вътре около час — до края на прожекцията.

Мистър Мейхърн бе удовлетворен. Показанията на Ромен Хайлгер бяха изтъкани от лъжи от началото до края. Бе ги съчинила, тласкана от горещата си омраза. Адвокатът се чудеше дали щеше някога да разбере какво стои зад тази ненавист. Какво ли й бе сторил Ленърд Воул? Той като че онемя, когато адвокатът му разказа за нейното държане. Енергично бе заявил, че това не може да е вярно; и все пак на мистър Мейхърн му се бе сторило, че след първоначалната му изненада протестите му не бяха така искрени.

Воул знаеше. Мейхърн бе сигурен в това. Знаеше, но нямаше намерение да разкрива истината. Тайната между двамата остана неразбулена. Мистър Мейхърн се питаше дали някой ден ще я научи.

Адвокатът погледна часовника си. Късно беше, но не биваше да се губи време. Повика такси и даде адреса.

— Сър Чарлз трябва да научи всичко това веднага — измърмори си той и се качи.

Процесът срещу Ленърд Воул, обвинен в убийството на Емили Френч, събуди широк интерес. Преди всичко заподозреният бе млад и хубав, освен това бе обвинен в необикновено подло престъпление, а личността на главния свидетел на обвинението, Ромен Хайлгер, допринесе за още по-големия интерес. Нейни снимки се бяха появили в много вестници, придружени с измислени истории за произхода и живота й.